Живот зад булото

Винаги съм била любопитна как изглежда животът на жените, които живеят зад мюсюлманската забрадка. Но никога не съм си мислила, че ще се окажа в ситуация, в която да го изпитам на свой гръб.

Докато нашият екип излизаше от Сейюн, Йемен, по пътя към Тарим, извадих току-що закупения никаб и поисках помощ от озадачените членове на екипа от мъжки пол кой е правилният начин да се постави това тънко и деликатно облекло.

След няколко неуспешни опита сама да го поставя, нашият местен посредник се намеси да помогне. Скоро след това вече гледах към света от нова (и донякъде неудобна за мен) перспектива.

Неудобно

Септември в тази суха и прашна пустинна долина е унищожително горещ... И да си покрит от глава до пети изцяло в черно, с изключение само на малко място за очите, които да гледат към слънцето, изглеждаше сякаш привлича лъчите директно върх мен и засилва и без това достатъчно зашеметяващата жега, спуснала се над всички нас.

Платът беше опънат и вързан толкова тясно, че минаваше през долните ми клепачи - и когато примигвах, усещах как шифонът леко подрасква клепките ми. И въпреки че можех да дишам без проблеми, някак си този плат върху носа и устата ми ме караше да се чувствам сякаш не мога. Беше, меко казано, необичайно усещане.

Но извън директния физически дискомфорт, който беше и очакван, изведнъж усещанията ми бяха бомбардирани с неща, които не съм предвиждала.

Веднага се зачудих как всъщност бих могла да си върша работата. Как бих могла да се затичам, ако ми се наложи, наравно с оператора и репортера ми, ако дори не мога да виждам нормално? Как да интервюирам хора, ако едно от основните средства за извършването на това интервю е закрит, невидим за погледа?

Как мога да изградя връзка с хората и да ги накарам да се чувстват отпуснати, така че те да желаят да споделят частица от себе си с нас и с нашата камера, ако никой никога не вижда изражението на лицето ми?

Още по-базови мисли затрупваха мозъка ми... Дали нося това нещо правилно? И дали ще оскърбя местните жители, ако не съм го сложила както трябва?

Ще ме приемат ли местните жители в тази дълбоко консервативна част на Хадрамутската долина?

Докато наближавахме мястото, към което се бяхме насочили, нямах представа колко самостоятелна и дистанцирана бих могла да се чувствам в кола, притисната между двама души, с които съм работила в продължение на години. Нито че границите, които разделят мъжете и жените, ще проблясват пред мен и ще ме изолират само заради тази дреха.

Но това е уважение към другата култура...

Борех се да се почувствам комфортно в моето ново облекло. В крайна сметка, аз бях избрала да се облека по този начин - избор, който правех, за да демонстрирам уважение към консервативната мюсюлманска култура, в която предстоеше да навляза.

Бих ли могла да се облека в ежедневното си западно облекло, или просто да нося хиджаб? Най-вероятно да. Но установих, че има прекалено разпространено погрешно възприемане на хората от Запада, когато пътуваме: ние очакваме всички други да се адаптират към нашите потребности, към нашия начин на живот, към нашите гледни точки и позиции, вместо да се опитаме да се адаптираме към техните... Погрешно възприятие, което не желаех да споделям занапред.

Донякъде иронично звучеше, че събитието, което бяхме планирали да отразяваме тук, беше също свързано с изчистване на погрешни схващания. Град Тарим, известен в Йемен като духовна сърцевина на исляма, твърдеше, че в него има повече потомци на пророка Мохамед от което и да е друго място по света.

Страхът е от нещо съвсем различно

Но с толкова настойчивото присъствие на Йемен в новините заради съобщенията за възраждащата се Ал Кайда, страхът в този град е от нещо съвсем различно. Местните се опасяват, че усилията да бъде насърчено по-добро разбиране за исляма тук ще бъдат засенчени от ударните заглавия, че регионът също така е и фамилен дом на семейство Бин Ладен.

В тази конкретна сутрин, в последния ден на Еид, бяхме пристигнали в зори да снимаме похода на правоверните до местната джамия при отзвучаването на призива за молитва, докато слънцето изгряваше зад планините.

Когато излязох от колата, един от членовете на нашия полицейски ескорт, който беше с нас от пристигането ни в Сейюн, ми показа знак с вдигнати палци и се усмихна на новия ми външен вид.

Отвърнах на усмивката, благодарна за този жест на любезност... и едва тогава осъзнах: единствената усмивка, която някой би видял от мен, би била намекът за щастие, проблясващ в погледа ми.

Започнахме деня си на снимки, търсейки подходящите кадри, подходящите персонажи - и като цяло подходящия начин да разкажем историята на този град.

Като цяло бяхме посрещнати топло - а хората бяха толкова любопитни за нас, колкото и ние за тях.

Не знам какво е да си усещането да се невидим

На интелектуално ниво разбирах защо някои от отговорите, които получавах, бяха просто културни, а не лични; че цялостното вярване в тази консервативна част на Йемен мъжът да откланя погледа си от жената всъщност е знак на респект, и това поведение се смята за негово задължение; че да не се обръща директно към мен, въпреки че аз му задавам въпрос, отново се смята за форма на уважение.

Но кумулативният ефект от тази липса на човешки контакт, колкото и чисти да са мотивите и намеренията зад нея, ме засегна - и ме накара да се чувствам изолирана.

Не знам какво е усещането да си невидим, но си представям, че ако имаше такова усещане, вероятно то е същото.

Никога не съм знаела какво е да стоиш на половин метър от някого, да бъдеш представен на него от колега, и все пак да се отнасят с теб все едно въобще не си застанала там, все едно въобще не съществуваш...

Никога не съм прекарвала деня си, задавайки на хората въпроси, за да получа поглед отвътре - и отново и отново да виждам отговорите на моите въпроси да бъдат насочени към някой друг, не към мен. Сякаш моят глас е излязъл от техните устни, не от моите.

Но пък имаше и други моменти, които бяха добре дошли и еднакво изненадващи като противодействие на тези чувства.

С поклон на уважение

Например когато същият ескортиращ полицай, демонстрирал преди одобрението си за новия ми външен вид, се приближи, за да поправи моя никаб, след като се беше отпуснал. Стъпка, която той предприе колебливо, докато не видя, че тя е посрещната инстинктивно с ръката върху сърцето ми и поклон на благодарност.

Или когато той предложи чрез нашия преводач да ми донесе на следващия ден някои бижута от съпругата му, така че да изглеждам, по думите му, като "истинска йеменска жена."

Или когато един от хората, които интервюирахме, ми каза, че се е съгласил да ни даде интервюто преди всичко "заради демонстрацията на уважение към вярата и културата му."

Или когато нашите охранители и шофьорът ме поканиха да споделя обяда им; домашно направена яхния, която ядяха от един общ съд. Това е висока чест, знак на спечелено уважение - и очевидно такова предложение към жена е почти нечуван там жест.

Всички тези деликатни и прекрасни моменти ми показаха, че първоначалният ми страх да не бъда в състояние да изградя връзка с хората, тъй като съм зад воал, са били неоснователни.

Това, което смятах, че ще бъде спънка, в много отношения всъщност беше предимство. Въпреки факта, че очите ми бяха единствената физическа част от мен, която можеха да видят хората, това не означаваше, че моите способности, моят характер или желанието ми да разбирам другите са изчезнали от поглед.

С наближаването на края на престоя ни в този източен и донякъде отдалечен район на Йемен, разговарях с религиозен учен от града за чувствата, които покриването ми с този воал в продължение на почти седмица е предизвикало у мен.

Благодарна съм на това парче плат

Разговаряхме за нашите гледни точки, за това как знакът на уважение от една култура към друга би могъл да бъде възприет от другата като знак за неравенство.

Смеехме се, докато обсъждахме колко различно сме възприели един и същ жест.

И се разделихме, надявам се, с по-голямо разбиране за нашите различия - и с по-мащабен поглед към перспективата на другия.

Докато се качвах на самолета, който щеше да отнесе нашия екип към Санаа, сгънах вече поизносения никкаб в чантата, където той щеше да остане до края на престоя ни в Йемен. И въпреки че не мога да кажа, че някога бих избрала отново да бъда забулена, знам, че винаги ще бъда благодарна на това тънко и фино парче плат, което ми помогна да погледна на света с други очи.