Има ли смисъл да се живее? А да се гласува? А да се гласува за Реформаторския блок?
Ако първият въпрос така и не получава еднозначен отговор, то какво остава за втория, а за третия пък да не говорим... Факт е обаче, че хората живеят, някои дори гласуват, а една част от тях даже имат намерение да зачертаят точно номер 7 в интегралната бюлетина. Защо, след като смисълът е съмнителен още на първото ниво и прогресивно намалява към следващите две?
Можем да отделим малко време, за да поразсъждаваме върху този любопитен парадокс - не за друго, ами, искаме или не, поне част от него засяга всеки от нас, а някои са му подвластни като цяло.
По отношение на онова, което се отнася до всички - безсмисленото живеене, май при него няма мърдане, защото работят инстинкти, които в повечето случаи са по-силни от рационалналното питане за целта, и, дори такава да не може да бъде посочена, караме нататък. Освен това колко му е, макар и не съвсем правомерно, да се сложи равенство между удоволствие и смисъл, а направиш ли го, основанията за живот започват да дебнат буквално отвсякъде - като тръгнеш от кухнята, минеш през целия свят и стигнеш до спалнята или обратно.
Ок, ясно, причините да живееш без много да му мислиш са уважителни, така да се каже, шапки долу пред чудото на живота с неговите малки радости и млък, но как да оправдаем този абсурд с гласуването? Защо свободни хора ще се връзват на подобна глупост?
Разбира се, веднага можем да причислим отиването до урната към безмозъчните удоволствия и готово. Човек се радва, когато може да се включи в нещо интригуващо, в някаква надпревара. Има приятен гъдел в това да получиш малка роля, да очакваш какво ще стане, какъв ще е резултатът, макар и до голяма степен той да е предизвестен. Ако пък си заложил на победителя, още по-добре - победата е едно от нещата, които без съмнение си заслужават, победата е най-сладката компенсация срещу липсата на смисъл, толкова сладка, че може напълно да го замести.
Добре, така да бъде - голяма част от тези, които гласуват, без да са задължени, го правят заради мержелеещото се удоволствие от състезанието. Да, те нямат разумна причина, защото вотът им не води до нищо съществено, но пък има тръпка и възможност за победа.
Не отварям дума за ония, които продават гласа си, защото в ироничната рамка на нашето разсъждение няма как да спазим закона и да ги наречем престъпници. Законите и присъдите важат там, където някакъв смисъл може да ги диктува, но, ако такъв висок смисъл отсъства... Тогава купуването и продаването на гласове е забавление. Както, в най-добрия случай, и всичко останало.
И така стигаме до най-странния въпрос, свързан с най-странните птици - тези, които гласуват за Реформаторския блок. Кое ги прави най-странни ли? Ами, достатъчно е да споменем само тяхната готовност да преобърнат целия разказ дотук, като заявят, че има смисъл. И, не, не, няма да го направят, защото не познават екзистенциалната философия и абсурдистите. Напротив, повечето от тях дори изповядват тези идеи, но нюансират позицията си и твърдят, че има смисъл, въпреки това и въпреки на пръв поглед отчайващата конкретна ситуация в страната ни.
Някои го правят, защото са наистина консервативни и не поставят под съмнение божествения план и неговия ценностен ред. Други имат по-либерална нагласа, но пък намират свои основания да се държат сериозно, сякаш наистина нещо може да се случи.
За първите няма какво да кажем. Всичко, което вече изрекохме, звучи нехайно, ако не кощунствено, в техните уши. И правилно. Затова по отношение на тях запазваме почтително мълчание. Интересно е обаче с какво биха се оправдали вторите, какви са техните аргументи, в какво намират смисъл и как то се отнася точно към Реформаторския блок.
В очакване на отговорите им можем да припомним, че блокът представлява видимо нестабилна коалиция от малки партии в център-дясно, претърпели провал на последните парламентарни избори. Гражданските протести родиха този съюз и той съществува, като събира покрай себе си електорат, чиято численост далеч не е достатъчна да превърне реформаторите в управленски фактор. Управленски фактор те могат да станат, ако склонят да се коалират с ГЕРБ на Бойко Борисов - перспектива, разтърсваща и без това крехката постройка, заедно с и без това малобройните нейни симпатизанти.
Е, имате думата. Защо да се гласува за такова нещо?
Нека първо кажем как така въобще има смисъл, като май няма. Там е работата, че в абстракцията на подобно общо говорене има и няма стават едно и също. Ако извадим смисъла от себе си и го подложим на съзерцателно обсъждане някъде там, то присъствието му или отсъствието му престават да имат значение. Затова ние се отказваме да го вадим от себе си и го разглеждаме вътре в нас, преживяваме го конкретно и скромно в ограничените ни човешки рамки на тази земя.
Тогава започваме да говорим за смислени постъпки, смислени хора. Определяме ги като такива, ако те съдържат в себе си не просто стремеж към лични удоволствия, а и една идея за съхранение на общото благо, доколколкото крайното преследване на персонално удовлетворение може да бъде както саморазрушително, така и унищожително по отношение на цялото. Водени от подобен възглед ние избираме да подкрепим някого, когато той демонстрира такава разумна нагласа.
Има представители на Реформаторския блок, готови да гласуват закони, които ограничават имунитета на политиците, правят ги в по-голяма степен контролируеми от избирателите, като в това число застрашават и самото оставане на реформаторите във властта. Предложението за кратък мандат на следващия парламент е стъпка в тази посока. То е проява на мисъл за общото, която надхвърля частния интерес. Разбира се, тези, които гледат на гласуването само като на възможност за победа на техния отбор - засега те са мнозинство, няма как да проумеят далновидността на такъв ход. Което не значи, че ходът не е наистина рационален и в полза на гражданите.
В този ред на мисли естествено се разбира и нежеланието на част от реформаторите да влизат в неясни управленски коалиции. Властта в случая наистина не е самоцел, борбата се води за нещо много по-съществено - целта е да се промени цялостното настроение по отношение на демократичното управление, което никога наистина не се е случвало по нашите земи. То непрекъснато е подменяно с фалшификати, като алибито на тази подмяна е справянето с някаква криза, а всъщност самата криза е резултат от тази фалшификация.
Желанието да стоиш настрана от заразеното с корупция управление и да се опитваш да го подложиш на лечение с конкретни законови и кадрови мерки, преди ти сам да се включиш в него, може да изглежда като странна и слаба позиция, но, ако се замисли човек, другото наистина е лишено от съвсем проста логика.
Да упрекваш здравите, защото са малцинство, е особена стратегия, която за съжаление властва наоколо. Да, в масовата епидемия има отчайващо утешение, че всички сме в кюпа, но, ако излезем от комата, ще се сетим, че трябва да подкрепим здравия, защото е добре ние да отидем при него, а не той да дойде при нас.
Но защо да наричаме Реформаторския блок здрав, като и той проявява очевидни симптоми на заболяване? Това, което дава надежда, е дискутирането на тези симптоми от членовете на самата коалиция. Отново слаба постъпка на фона на традиционното монолитно поведение на партиите в топ 3. Ако обаче си дадем сметка, че тяхната сила не се е превърнала в общо национално качество, а е свързана единствено с лично облагодетелстване, ще погледнем с други очи на едно нестандартно, макар и колебливо на този етап поведение, което се опитва за пръв път да стъпи на твърдо и да изведе на светло родната политическа класа.
И въобще сигурно можем да се съгласим, че през годините много неща при нас се преобърнаха до такава степен, че нормалното и ненормалното, силното и слабото, полезното и вредното смениха местата си. Това, разбира се, е проблем само за тези, които виждат смисъла и се грижат за неговото съхранение. За останалите: няма смисъл - няма проблем. Докато не започнат да се самоизяждат в преследване на удоволствието, което го замества.
Този шеговит текст, написан два дни преди деня за размисъл, няма за цел да прави скрита политическа агитация. Така или иначе той би проговорил само на тези, които могат да го чуят. И все пак, скромната амбиция на неговия автор е да предложи пътека за излизане от порочните стандарти на едно мислене, което и да изглежда, че води към добро, не води към добро.
