Пънк-иконата Джон Лайдън не е забравил ретро стила на Джони Ротън, името под което се подвизаваше в Sex Pistols, и това личи от почти всяка страница на номата му автобиография "Гневът е енергия".
Това надали е голяма изненада за феновете му. Бившият фронтмен на Sex Pistols се прочува като най-поляризиращата фигура в поп културата в края на 70-те години на миналия век - роля, която му се услажда и до този момент.
За своите колеги - първопроходци в пънка - Clash, Лайдън пренебрежително изсумтява: "Те не ми бяха интересни. Песните им бяха лишени от съдържание, не отстояваха никаква особена кауза, освен някакъв абстрактен социализъм. Скука, шиб*на скука".
В книгата той нарича покойната приятелка на Сид Вишъс Нанси Спънджън "грозна стара чанта". Що се отнася до мениджъра на Sex Pistols Малкълм Макларън, Лайдън му се подиграва: "Всеки негов ход беше невеж. Нямаше никаква стратегия. Всичко беше чисти съвпадения."
За фундаменталната пънк - дизайнерка, модната икона и любовница на Макларън - Вивиан Уестууд, той изсумтява: "Тя никога не е разбирала формите на човешкото тяло и мисля, че дълбоко го е мразила. Определено. Тя няма никаква представа или концепция къде би трябвало да се намират мъжките екстри."
Що се отнася до Ръс Майер, който бе избран да режисира прочутия незавършен филм за Pistols "Кой уби Бамби?," Лайдън пише, че той е "надменен глупак - тотално невеж и очевидно перверзник."
Лайдън иронично подмята: "Точно така се печелят приятели и се влияе на хората"
И все пак той настоява, че книгата му "не е пълна с неприятни инсинуации. Просто казвам нещата както са - еди какво си ми харесва, еди какво си не правя."
Ако има много повече от последното, отколкото от първото, според Лайдън това означава здравословен баланс. "Гневът е нещо добро - твърди той - Това няма нищо общо с насилието. Можеш да промениш всичко, като просто използваш вътрешния си гняв.
"Ако гледам картина на Пикасо, виждам гняв в нея. Във Ван Гог виждам ярост, крайностите на цветовете. Но нещо наистина прекрасно излиза от такива картини", дава пример той.
Поведението на Лайдън по време на разговор само придава нюансираност на агресивната му перспектива. Той може да оскърбява хората - Андрю Лойд Уебър и Нийл Йънг, но почти всяка негова фраза е придружена от кикот.
"Обичам хумора - казва 59-годишният пънк пионер - Той решава много от проблемите ми. Вместо да седя и мрачно да съзерцавам пъпа си, предпочитам да видя хумора в ситуацията."
Тези, които разбират революционните, дори визионерски стъпки на Лайдън - първо в Sex Pistols, после с бандата му Public Image Ltd (PiL) - винаги виждат хумора. Но много от хората някога не са го правили.
Когато Pistols полагат основите на фундаменталния си стил в пънка през 1976 г., те са обвинявани в бунт от британското правителство, преследвани са от пресата и са мразени от повечето мейнстрийм рокаджии.
Лайдън твърди, че склонността му към спорове и кавги произлиза от почти смъртоносно разболяване от менингит на 7-годишна възраст
"Гневът е нещо, което дойде в живота ми, когато бях в болницата за около година - разказва той - Изгубих паметта си и бяха нужни цели четири години, за да се върне тя напълно. Лекарите казваха на майка ми и баща ми да не ме глезят, да ме карат да поставям предизвикателства пред себе си, за да изграждам паметта си. Изглежда е проработило".
"Когато изгубиш паметта си и тя бавно се връща, това е странна позиция. Гледаш се някак отвън. Странно, но за мен това бе позитивен дар от небесата", допълва той.
За него дълбокото себеосъзнаване е дошло много по-късно. Преди 22 години Лайдън пише по-колеблива автобиография: "Ротън: без ирландци, без черни, без кучета". В нея той разчита на приятели и свидетели да разказват по-голямата част от историята. Казва, че е искал да ги използва, за да потвърдят неговата история по това време, заради неувереност.
Джони Ротън - неуверен?
"Всеки, който създава нещо музикално, е абсолютно неуверен. Ето защо го правим. Това е нашата терапия."
Лайдън е минал през много дни на рушене на устоите с Pistols. Покойният Макларън се е опитвал да си приписва цялата слава за стратегията зад блестящия пробив на бандата, но Лайдън казва: "Неговият принос беше само вреден. Нищо креативно не дойде от него. Малкълм беше страхливец. Липсваше му отдаденост."
Мислите на Лайдън за приятеля му от детинство и басист на Pistols Сид Вишъс. Въпреки че нарича Сид "тъп като пън," той допълва, че все пак го е смятал за готин преди хероина. Лайдън се съмнява в тезата, че Вишъс е убил приятелката си Нанси Спънджън в хотел "Челси" през 1978, преди да предизвика смъртта със свръхдоза няколко месеца по-късно.
"Не мога да си представя той да направи нещо такова. Той беше мек като масло", казва Лайдън.
Колкото и тъжно и разочароващо да е било пристрастяването на Вишъс към дрогата за Лайдън, той избира да работи с друг пристрастен към хероина музикант в следващата банда Public Image Ltd., а именно Кейт Левин).
"Ако човек е креативен и много добър в това, което прави, то нещата вървят чудесно. Просто трябва да знаеш кога да натиснеш спирачките."
Самият Лайдън не е проявявал интерес към силната дрога
Не е имал забивки за една нощ. Той е със съпругата си Нора Форстър от повече от 30 години. "Обичам да се ангажирам с хората. И не ми харесва несериозността," казва той.
Подобни качества противоречат на хапливия имидж на Лайдън. Паралелно с това, времето е накарало много повече хора да приемат по-позитивно творчеството му.
Класическият албум "Never Mind The Bollocks" на Sex Pistols дълго се е приемал за богохулство и неуважение към монархията, но една песен от него - "Pretty Vacant" - е включена в развлекателната част на откриването на Олимпиадата в Лондон през 2012 г.
"Беше много важно една минута и 30 секунди от ‘Pretty Vacant' да прозвучи пред кралското семейство," казва той. "Остротата на усещането е огромна."
Подобен обрат се е случил и в музиката. Когато Pistols започват, повечето големи банди са ги мразели. Сега те се сочат от всички като основополагащи творци.
"Те ни приемаха като конкуренция, като опитващи се да изместят това, което те толкова се бяха борили да постигнат," казва Лайдън. "Същото беше и със Стоунс, и с блус-имитаторите от 60-те. След време те започнаха да виждат, че ние го правим не за да им откраднем славата и постиженията - и че нямаме нужда от тях."
Един от големите музиканти, който е разбирал бандата и изглежда е харесвал Лайдън, е бил Нийл Йънг, чиято класика от 1978 "Hey Hey, My My," е поклон пред "историята на Джони Ротън."
Лайдън казва, че е харесал много песента, но когато е пожелал да интервюира Йънг за шоу по VH1, което е водил години по-късно, реакцията от екипа на Йънг е била "доста груба".
"Неговите хора ме убеждаваха, че не знаят кой съм. Много мило, Нийл"
Лайдън е имал проблем и със скорошния си творчески партньор Андрю Лойд Уебър. Миналата година той е избран да играе крал Ирод в национално турне на "Исус Христос суперзвезда" - но постановките са били отменени заради твърде малко продадени билети.
"Не бях фен на Уебър преди, не станах фен и след като го срещнах; никога няма да започна да го харесвам," казва Лайдън. "Уебър няма място за хора извън своите рамки. Той ме мразеше, докато общувах с пресата. В нощта, в която всички бяхме в Ню Йорк, екипът трябваше да се срещне с него за вечеря. Е, той излезе да се види с някакви драматурзи и игнорира екипа. Това остави кофти усещане."
Това не е необичайно за Лайдън. "Винаги има кофти усещания във всякакви професионални ситуации," признава той. "Но ако сте като мен, се опитвате да ги превърнете в нещо позитивно. Обичам да се боря."
Надали е учудващо, че Лайдън твърди, че никога няма да се укроти. "Никога няма да почивам на лаврите си - макар че те са добри лаври, на които да почиваш," казва той. "Но да седиш на лаврите си може да ти пореже задника."
