"Докато живеех на улицата, не знаех какво да правя", пее кльощав чернокож юноша. „Мнозина опитваха да ме изкушат, някои искаха да ме пребият".
Песента му е грубовата, но идва право от сърцето и е балсам за ушите на Соня Ферейра, „майката" на над 50 осиротели и изоставени деца в обезобразения от войната град Хуамбо, Ангола.
В африканската страна се надига една неочаквано мощна и масова хеви метъл вълна, с крещящи и ръмжащи вокални изпълнения, които облекчават хората след преживените кошмари от близо 30-годишната гражданска война.
Ферейра е горд водач на метъл ентусиастите, бореща се с техническите, материални и културни пречки, за да организира национален фестивал на рок музиката - и го прави успешно всяка година от 2011-а насам.
През деня тя се грижи за децата в бомбардирания млекозавод, превърнат в сграда на нейното сиропиталище „Окутиука". А когато слънцето залезе, Ферейра слуша как приятелят й Уилкър Флорес свири на китара; окуражава младите музиканти да разкажат чрез песен своите болезнени истории; и мечтае хеви метълът да взриви анголската сцена.
Опустошителна, красива, смразяваща
Новият американски документален филм Death Metal Angola разказва за Ферейра и Флорес и техните усилия да докарат групи от цялата страна за своя амбициозен рок и метъл фест.
Филмът е резултат от неочаквано кариерно отклонение на актьора и режисьор Джереми Шидо, който признава, че някога мразел метъла. Той разработвал съвсем друг проект в Ангола, но случайно срещнал в едно кафене порядъчно облечен млад мъж, който му признал, че е музикант.
„Какво свириш?", попитал Шидо. Отговорът го смаял: „Дет метъл".
Мъжът бил именно Уилкър Флорес, чийто концерт Шидо посетил още същата вечер. Музиката, както я описва режисьорът, била „опустошителна, красива, смразяваща".
През 2011 г. Шидо се върнал в Ангола, за да продължи другия си проект, но Ферейра и Флорес веднага му разкрили: „Организираме първия в историята национален рок фестивал и ти трябва да го отразиш".
Две години по-късно Death Metal Angola вече направи премиерата си в САЩ, а другият анголски проект на Джереми Шидо си остава незавършен.
Музика вместо бомби
Докато израствала, Соня Ферейра наблюдавала как жените в семейството били бити и малтретирани от мъжете си. Тогава тя открила рок музиката и решила, че никога няма да бъде една от тези жени.
Ферейра станала учителка, но след началото на войната започнала да събира осиротели или изоставени заради конфликта деца.
През 1996-а тя била само на 22 години и вече се грижела за 55 деца от родния й град Хуамбо. За две години обаче положението се влошило дотолкова, че й се наложило да бяга.
Тя убедила един руски самолет да прелети с нея и сираците до изоставен плаж. Няколко дни те живеели на плажа, докато успеят да намерят подслон в бомбардираното убежище, което използват и до днес.
През 2002 г. мирът най-сетне се установил в Ангола, но след 27 години война и половин милион жертви страната била съсипана.
Докато снимал филма си Джереми Шидо забелязал, че на твърде малко хора (с изключение на Ферейра) им се говорело за войната, но пък музикантите свободно разказват историите си в песните.
Затова ефектът бил лечебен и за тях, и за публиката им. Както гласи текстът на една от песните, „Сега хората ще чуват звука на музиката, вместо този от стрелбите и бомбите".
Хляб и рок
Ангола е един от топ производителите на петрол в Африка, но въпреки това е отчайващо бедна.
Сиропиталището Окутиука не се финансира от правителството и разчита на частни дарения и пари от посолствата.
Борбата за оцеляване не спира - последният път, когато Шидо посетил сиропиталището през 2012 г., парите съвсем свършвали и имало само хляб за ядене.
Режисьорът ще се върне в страната след няколко дни за да покаже филма си в столицата Луанда. След това в партньорство с асоциацията Fullbright той се надява да събере достатъчно средства чрез кампания за споделено финансиране, за да прати филма на турне из Америка.
А дали отношението му към метъла се е променило? Той признава, че все още не е заклет фен, но жанрът му харесва все повече. Както се харесва и на анголското население.
