Не че Лана дел Рей е толкова ужасна, сама по себе си; просто музиката й изглежда като мошеничество, сравнена с музикалните икони от 60-те години, на които се опитва да подражава. Нейното лишено от емоция изпълнение в "SNL" затвърди репутацията й като робот, продукт на прекалено изкуствено направено поп-съвършенство. Тя е поредното напомняне, че живеем в ерата след Black Eyed Peas.
Непочетни награди за непопадналите в този списък: Кид Рок, Linkin Park, истинските Matchbox 20, Spin Doctors и Blues Traveler... спокойно, и вие сте също толкова мразени, не сме ви забравили.
Мразенето на Nickelback някога беше признак на готиност, но сега е толкова лесно, че някак си се е превърнало в общоприет факт. Това е все едно да мразиш Джона Лерър, донякъде защото подобно на Лерър, Nickelback плагиатстват от самите себе си и все пак все още продължават да имат фенове. А и, естествено, Nickelback не струват.
Дори през 90-те години имаше предостатъчно иронични полота и милитъри панталони на корицата на Tiger Beat, преди феновете да се разбунтуват срещу тази мода. В музикален жанр, доминиран от Backstreet Boys и ‘N Sync, ерзац-бойбандата на Ник Лачи никога не е имала реални шансове.
Smash Mouth са това, което би се случило, ако Limp Bizkit бяха имали интимна връзка с постер на Lisa Frank. На теория това звучи страхотно. На практика просто не е.
Ако Black Eyed Peas, създателите на хитове-въплъщения на нонсенса като "Boom Boom Pow" и "My Humps", могат да се определят като творци и музиканти, значи всяко хлапе с Barbie Mix It Up DJ мишпулт е Моцарт. Кой има нужда от вокали, когато има аутотюн?
"Най-мразената банда в света" роди най-противните фенове в света, т.нар. Juggalos, които на един етап се бяха превърнали на практика в гангстерска банда. Но в един момент основателите й Violent J и Shaggy 2 Dope явно нещо са поизпуснали нещата.
Ако музиката по радиото в началото на 90-те години звучеше абсолютно еднакво, това беше донякъде, защото нонстоп се въртеше само Hootie & The Blowfish. В безличната им музика нямаше нищо, което да заслужава толкова внимание, и имаше само достатъчно мелодичност, за да се превърне тя комфортно във фонов шум, освен когато бумтящият баритонов глас на Дариъс Ръкър се появяваше и се заравяше в мозъка ви като бормашина. 20 години по-късно, вероятно все още може да усетите Ръкър да бръмчи някъде вътре в главата ви.
Взаимозаменяеми с Matchbox 20, но формално не са Matchbox 20. Те изглежда са различна, другояче мразена банда.
Джон Мейър е този непоносим брат - сещате се, този, който носи хавайска огърлица, винаги е разгърден, разнася китара дори и на хаус-партито, на което не ви се е ходило така или иначе. Той убива хумора на всяка шега и съсипва лафовете ви всеки път, но на никой не му пука, защото той е разгърдена мъжкар с китара. И вероятно харесва Дейн Кук. И е заклет женомразец.
Около 30-годишните, които сега извиват поглед от ужас при звука на "YOLO" на Дрейк не са по-добри: много вероятно е те да са следвали почти култовите Dave Matthews Band само преди 10 години, с техните фундаментални, често цитирани мъдрости като "яж, пий и се забавлявай" и "животът е кратък, но сладък, категорично", докато са си живеели живота в предградията и са разширявали възприятията си за живота, пътувайки до Джърси Шор.
Слушането на дори една песен на Creed предизвиква неудържим прилив на желание за повръщане, сякаш мозъкът ви се е изпържил от денонощно гледане на повторения на "Двама мъже и половина". Както казват от сп. Spin, те са като "Nickelback, преди още да има Nickelback."
Практически същото като Goo Goo Dolls, но през новото хилядолетие.
В размишленията си за 30-годишната музикална кариера на Phish, Стивън Хайдън от Grantland описва най-добре проблема: "За да харесваш Phish, трябва съзнателно да решиш, че ще харесваш Phish."
Limp Bizkit са едно от редките имена на банди, които не биха станали още по-абсурдни, ако бяха написани "LiMp b!ZKiT," наблюдение, което прави необуздания гняв на групата още по-труден за приемане насериозно. В смисъл, наистина, все пак говорим за "he-said-she-said bullshit" и предизвикващия гняв Фред Дърст?!
Blink 182 започнаха като опит да бъдат отбити тийновете от бой бандите, като изключим, че скоро те се превърнаха в пародия на самите себе си, когато тийнейджърите започнаха наистина да ги харесват, с което стартираха непростима ера на некадърни, напъващи се напразно да направят нещо поп-пънк-рокери като Good Charlotte, Аврил Лавин и Jimmy Eat World.
