Тази година прекарах шестия рожден ден на сина си, протестирайки пред нигерийското консулство в Ню Йорк. Съгласна съм, че това не е най-традиционният начин да отпразнуваш специалния ден на своето дете, но бяха изминали 6 месеца от отвличането на момичетата в град Чибок, Нигерия от "Боко Харам" и ми се струваше крайно нередно, че тази важна тема вече бе излязла от вниманието на медиите.
Изпитвам огромно съчувствие към родителите на момичетата - не знам какво бих правила, или как бих се чувствала, ако бях на тяхно място. Оттогава насам, 11 от родителите вече не са сред нас, а няколко са в болница, страдащи от посттравматично стресово разстройство в резултат на това мъчително изживяване.
Що се отнася до момичетата, според Human Rights Watch много от отвлечените от "Боко Харам" са пребивани, изнасилвани, заставяни да убиват и подлагани на други неописуеми жестокости.
И сякаш нигерийците не са страдали достатъчно, та се появиха и вести за бомба в училище в Йобе, в североизточната част на страната, която е била взривена по време на родителска среща. Както се досещате - загинали са поне 47 души и са пострадали много други.
Заподозряни за това отново са "Боко Харам".
Като майка, тази жестока терористична атака ме оставя с разбито сърце при мисълта за мъката, която изпитват родителите. Но като човек с огромно медийно влияние и възможност посланията ми да достигат до хората, няма как да не се запитам:
как просто да седя и да гледам това, което се случва?
Не ми изглежда достатъчно единствено да пиша в Twitter, нито само да участвам в ток-шоута, където да говоря за творчеството си.
Искам да бъда в сърцевината на нещата, да привличам внимание към случващото се, което вярвам, че е крайно нередно.
Надявам се, моята ангажираност към случващото се в Нигерия да послужи като послание, че глобалната общност не е забравила за ужасите, случили се с момичетата.
През лятото приятел ми зададе екзистенциалния въпрос: "Защо си тук"?
Когато и аз започнах да задавам въпроса на други хора, осъзнах, че ако можеш да дефинираш защо се намираш точно на дадено място, в даден момент, си открил предназначението си.
Тогава седнах и написах песента We Are Here.
Тя отразява начина, по който много от нас се чувстват в момента: светът е в дисбаланс и от всички новини ни залива ужасна бруталност. След песента се роди идеята да активизирам феновете на своята музика и да ги обединя в социално движение, което да стане част от инициатива за мир през XXI век.
Съзнанието и информираността ми за социалните несправедливости се засилиха, след като станах майка, а сега съм бременна с второто си дете.
Жената става истинска лъвица, когато вижда бъдещето на нероденото си дете, противопоставено на ужасите на света.
Погледнато от една страна, ситуацията всъщност е изключително позитивна - моето поколение и поколението след моето изглежда, че имат желание да променят нещата. Вече не виждаме граници между държавите, основно заради интернет, имаме силно глобално самосъзнание, интересуваме се, разбираме и научаваме повече.
От друга страна, изглежда сякаш на света има повече насилие и отричане на факта, че всички хора сме равни, че всички заслужаваме еднакви права и привилегии.
Защо, например, има толкова шокиращо икономическо разминаване, при което 85 души притежават толкова богатство, колкото най-бедната половина от глобалното население? Определено е време да направим преоценка на икономическите си приоритети.
Ако можем да спасяваме Уолстрийт, защо не можем да спасим бедните?
Опростете им дълговете и им дайте малко надежда! Не само хората в Нигерия, Судан или Газа са разочаровани и изоставени от властите, които ги управляват.
За тези от нас, които живеят в САЩ, социалната и расова несправедливост е болезнено очевидна, поради честотата на арести на цветнокожи и огромните количества пари, наливани в системата на затворите.
Това е страна, която има дълга история на расово неравенство и бруталност.
Белезите са особено дълбоки за онези, които знаят много добре, че в определен момент от историята им семействата им са били роби. Отделно стои въпросът за безопасността и притежанието на оръжие.
В САЩ, 86 души ежедневно умират от рани, предизвикани от огнестрелно оръжие. Отделно от това, аз съм израснала в Хелс Кичън, Ню Йорк, и съм се сблъсквала с множество психични заболявания в живота си, което повишава загрижеността ми и за проблема със здравеопазването.
От нас зависи да осъзнаем, че ако поставим равенството и правата на човека в ядрото на нашата система от ценности, промяната е възможна.
Трябва обаче да знаем кои стъпки да предприемем, за да постигнем реален ефект и да дадем началото на промените, в които вярваме. Образованието например е жизненоважна възможност за бедните - и в Нигерия, и другаде - и трябва да се борим за него.
Знам, че критиците ще кажат, че хора като мен трябва да се занимават само със записването на музика.
Музикантите обаче са гласоподаватели като всички останали. Ние сме творци и хора, и виждаме и чувстваме какво се случва около нас. И изглежда сме способни да изградим връзка с милиони хора, които или са изгубили надежда в системата, или имат нужда да се почувстват като част от по-голяма общност.
Музиката има необичайни начини да достига до емоциите на хората.
Когато слушаме музика, сякаш усещането се променя около нас. Възнамерявам да продължавам да говоря публично за проблемите, и същото смятат да правят и много от моите колеги. Смятаме, че е наш дълг да използваме славата си за нещо по-важно от празни, безсмислени неща.
