В третия диск от компилациите „Антология" на Beatles можем да чуем как през януари 1969 г. легендарната четворка се опитва да запише песента на Пол Макартни Teddy Boy.
Или поне трима от Beatles се опитват да я запишат. На Джон Ленън отдавна му е писнало от този тип песни на неговия събрат, или „бабешката музика на Пол", както обича да ги нарича в типичния си деликатен стил.
След като вече е изстрадал записването на Maxwell's Silver Hammer по-рано същия месец, Ленън изглежда решен да саботира следващата песен от така омразното му течение.
Първо той разсмива Пол и го кара да фъфли докато пее. След това го заглушава, като запява Hokey Cokey песничката върху иначе симпатичната историйка на Макартни за момченцето на име Тед. Накрая Ленън преминава всякакви граници, като започва директно да подвиква на микрофона с пресилен ливърпулски акцент.
Когато дисковете с антологията излязоха в средата на 90-те, Макартни все още изглеждаше леко сърдит от това поведение - „Беше показателно за търканията ни" - но не може да се отрече, че Ленън е имал известно право. Teddy Boy в никой случай не е велика песен.
Даже трябва да стигнем по-далеч и признаем, че от разпадането на Beatles Макартни има нужда някой да отхвърля по-слабите му идеи. В началото по продажбите му изглеждаше, че може да мине и без такъв човек, но той определено е изпробвал немалко сътрудници, откакто способността му да произвежда хитове поотслабна.
Последният му сингъл в топ 10 беше преди 26 години, а оттогава той е опитвал да работи с кой ли не от Елвис Костело до Freelance Hellraiser. Никой от тези изпълнители не се е задържал дълго до него, дали заради немирно креативния дух на Макартни, или заради противоречивите резултати от всяка колаборация: множество страхотни песни, но нито един безспорно триумфирал албум.
Опит за осъвременяване
Последният солов албум от легендарния бивш член на Beatles излезе официално вчера. Той е озаглавен New и залага на съвместна работа с четирима именити музикални продуценти: Марк Ронсън, Пол Епуърт, Джилс Мартин (син на продуцента на Beatles Джордж Мартин) и Итън Джонс (известен с работата си по албуми на Kings of Leon, The Vaccines и Раян Адамс).
Техните имена говорят за стремеж към осъвременяване, който е разбираем, предвид, че миналият албум на Макартни беше типичното откровение на стар рокаджия с песни в стил „Великата американска песнопойка".
Но в своите най-лоши моменти (като песента Everybody Out There), този стремеж в New е сведен до пост-Мъмфордски псевдо-фолк и „Уо-о-о" вокали тип Coldplay. Депресиращо е такава легенда страстно да прегръща идеи, които отдавна са девалвирали в клишета.
Така Пол заприличва на трагично нелеп чичко, който внезапно скача от масата по време на семейния обяд с вик „Гледайте всички!" и се впуска да танцува Gangnam Style.
Само едно му липсва
В другата крайност са моментите, когато Макартни очевидно е позволил на по-младите продуценти да го тласнат към интригуващи, а не разочароващи посоки.
Appreciate и Early Days са невероятни, макар гласът на сър Пол да звучи различно: по-тънък, треперлив, поостарял. Албум с повече такива песни би бил много по-интересен от сегашния, но Макартни едва ли би тръгнал по такъв интроспективен и мрачен път.
Вместо това, с New той оставя смесени чувства. С цялото разнообразие от аранжиментни декорации - от Queen-овските бек вокали в Save Us до хаус синтезаторните партии в Looking At Her - качеството на песните варира твърде много. Едни като Hosanna и Alligator са брилянтни, други от по-лошите просто сработват без да впечатлят.
В никакъв случай албумът не е лош, но би могъл да бъде много по-добър при една твърда редакторска ръка. Кой обаче би предложил такава на сър Пол Макартни? Кой би се осмелил подигравателно да запее Hokey Cokey на най-успешния композитор и изпълнител на всички времена? Явно никой от страшно талантливите музикални продуценти в New.
Което е жалко, но изглежда тъкмо тук се крие парадоксът в самостоятелната кариера на Пол. Единственото нещо, от което се нуждае, е и единственото, което не може да има, защото не съществува: равноправен партньор.
