Годината е 1975 и дори храненето на златни рибки изглежда като нещо опасно. Има осезаемо напрежение край морето... Дум-дум, дум, дум, дум, дум...
Преди 40 години "Челюсти" връхлетя големия екран
В кината навсякъде публиката беше в напрежение от мисълта, че гигантска бяла акула с кофти характер се задава към плаж близо до вас.
"Челюсти" беше повратна точка в историята на големите бели акули", казва Оливър Кримън, който е куратор на секцията по риби в Националния исторически музей в Лондон от над 40 години. "Видях да се случва голяма промяна в общественото и научното възприятие за акулите, когато книгата на Питър Бенчли "Челюсти" бе издадена и впоследствие адаптирана за киноекрана".
Основният проблем, който "Челюсти" създава, е, че представя акулите като отмъстителни създания.
Историята се върти около една акула, която изглежда сякаш има зъб на определени хора и ги преследва с намерението да ги убие.
Сюжетът е грубо базиран на реален инцидент през 1916-та, когато голяма бяла акула атакува плувци край Ню Джърси.
"Колективна вълна от тестостерон със сигурност тогава заля източния бряг на САЩ," казва Джордж Бърджис, директор на програмата за изследвания на акулите в Гейнсвил, Флорида. "Хиляди рибари се заеха да ловят трофеи от акули, след като гледаха "Челюсти"," коментира той.
"Беше добра неангажираща риболовна мисия. Не се налагаше да имаш скъпа лодка или оборудване, и обикновен рибар може да улови голяма риба, а нямаше и угризения на съвестта, тъй като цареше нагласата, че те са убийци."
Авторът на "Челюсти" - Питър Бенчли, бил дълбоко разтревожен от това.
"Знаейки това, което знам сега, никога не бих написал тази книга," казва той години по-късно. "Акулите не преследват целенасочено хора и определено не са злопаметни."
Бенчли прекарва по-голямата част от остатъка от живота си, активно борейки се за защита на акулите
Бърджис твърди, че броят големи бели акули е намалял с 50% по източното крайбрежие на Северна Америка в годините след излизането на "Челюсти".
Изследване на биоложката д-р Джулия Баум твърди, че между 1986 и 2000 г., в северозападната част на Атлантическия океан има спад на популацията с 89% на рибата чук, със 79% - на големите бели акули и с 65% на тигровите акули.
Тази промяна обаче не се дължи само на спортен риболов, който е нещо незначително в сравнение с броя акули, убити като страничен улов от комерсиалния риболов, или за приготвяне на супа от перка на акула, популярна в Азия.
Все пак от 90-те години големите бели акули са под закрилата на закона в много части на света, включително Калифорния, Австралия, Нова Зеландия и Южна Африка. Това донякъде спомага броят им да се увеличи, но остава още много, докато те достигнат нивата на популация отпреди 1975 г.
Не може да се отрече, че "Челюсти" засяга нещо дълбоко в нашата психика
Когато аеродинамичната форма на акулата се изстрелва нагоре, за да грабне поредна жертва, страхът ни от акулите излиза също на повърхността.
"Акулите в киното преди 1975 г. са от съвсем различна категория", казва Джон Мъларки, професор по кино и телевизия в университета "Кингстън". "След "Челюсти" откритието, че това огромно създание, дълго от 6 до 9 метра, може да погълне цял човек... е странно откритие за масовото въображение."
Не е изненадващо, че обичаме да изпитваме страх от създания като акулите и да си закриваме очите при вида на филми като "Челюсти".
"Не се боим от хищниците, ние сме поразени от тях," казва прочутият зоолог от Харвард Едуард Уилсън.
"Склонни сме да измисляме истории и приказки и до безкрайност да говорим за тях, защото интересът води до подготвеност, а подготвеността, оцеляването - по дълбоко племенен начин, ни кара да обичаме чудовищата".
Всъщност някои видове големи акули със сигурност атакуват и хора - около 10 души годишно загиват, обикновено точно от големи бели акули, бичи и тигрови акули. Рядко обаче жертвите наистина биват изядени - те често загиват от травмите.
Има две чести причини за атаките на акули
Първо, акулите бъркат плувците с обичайната си плячка от рода на тюлени, особено ако се мятат във водата и носят лъскави обекти, наподобяващи рибешка кожа. Второ, акулите правят "пробно" захапване, за да преценят дали това е подходяща храна и когато открият, че сме слаба и невкусна плячка, изплюват хората.
Някои учени обаче оспорват тези твърдения - зрението на акулите е много добро, а усещането им за мирис твърде сложно, за да бъркат хората с тюлени, твърдят Р.А. Мартин, Нийл Хамершлаг и Ралф Колиър от центъра "ReefQuest" за изследвания на акулите. Това са изключителни океански хищници и е изключително малко вероятно да правят скъпо струващи им грешки.
Акулите имат сетива, които не са достъпни за повечето други животни. Чувствителни на натиск пори, разпръснати по главата им и надолу по тялото означават, че долавят и най-леките промени в налягането, което им позволява да отличават дори и най-малките движения, дори когато другите им сетива са ограничени - от рода на зрението им в мътна вода.
Акулите притежават и сложни електро-рецептори, които им помагат да улавят слабо електрическо поле, налично около всички живи същества, дори такива, заровени в пясъка.
Животни с подобни способности не е особено вероятно да идентифицират погрешно нещо толкова голямо като човешко същество
Доста по-вероятно според тези учени е, че акулите и особено - големите бели акули - приемат хората за конкурентни хищници, които се съревновават с тях за храна.
Когато акулите атакуват, те не искат да изядат хората, а просто да ги накарат да напуснат това място. Мартин, Хамершлаг и Колиър са изучавали много атаки на акули и твърдят, че преди нападнат човек, те заемат агресивни пози като форма на предупреждение и едва когато бъдат игнорирани, атакуват.
Статистиките изглежда подкрепят тази теза. Средно в САЩ има 19 атаки на акули годишно, но само един смъртен случай на всеки 2 години.
Минаха вече 40 години, откакто "Челюсти" промени възприятията ни за океана и бавно, но сигурно хватката на прочутия филм на ужасите отстъпва. Хората все повече се вълнуват от запазването на акулите и имат по-голямо разбиране за тях като интересни и впечатляващи хищници.
Призивите за защитата им стават все по-силни, и въпреки че повечето хора се затрудняват да ги харесват, акулите се радват на много по-голямо уважение. Вече сме по-малко склонни да ги считаме за злодеи и все повече да приемаме присъствието им. А това е тенденция, която само би зарадвала Питър Бенчли.
