Ето ви национален проблем - все по-често съдим предварително и прибързано българските филми според избора им на тематика, начина им на финансиране и личността на режисьора.
Ето ви го и конкретния случай - актьорът и режисьор Максим Генчев, недолюбван от голяма част от българската киногилдия заради особения си характер и острия си език, успя да осъществи игрален филм за Васил Левски. Такъв, какъвто си нямаме от времето на родоначалника на българското кино Васил Гендов (оттогава имаме само един сериал и куп нереализирани сценарии и проекти).
Наистина Генчев направи същинска медийна трагикомедия от реализирането на филма и продукционният път на „Дякон Левски" има защо да предизвика скептицизъм и недоволство. Но въпреки това трябва да признаем, че филмът отдавна беше отписан и щом най-сетне излезе през тази седмица, гилдията предварително се беше подготвила да се възмути и да го срине със земята.
Малко след премиерата му в понеделник вечер започнаха и неибежните реакции. Спорни и безспорни киноавторитети, режисьори, сценаристи и даже праправнучката на Левски (!?) дружно взеха да се потрисат от продукцията. Доста от засегнатите признават, че не са гледали филма, но още трейлърът им станал неприятен (има защо), самият Генчев им е дваж по-неприятен, а колективната реакция показвала, че очакванията им са се потвърдили.
Случаят напомня на този отпреди няколко години със „Сбогом, мамо" - заради противоречивата личност на авторката, българо-италианката Мишел Бонев, и съмнителния път на финансиране (не успяхме да преглътнем едни 330 хил. лв. дофинансиране от българска страна) лентата беше смазана практически от всеки, който беше дочул отнякъде за съществуването й. Малцина въобще изгледаха филма и едва ли има голямо значение, че и техните отзиви бяха подобни.
„Дякон Левски" несъмнено ще бъде изгледан от значително повече хора, които имат доста за какво да го критикуват, както и, за щастие, достатъчно какво да харесат в него.
Липсващите традиции в жанра
Обективно погледнато, очакванията няма как да са големи заради цялостните ни традиции в историческите филми. По-скоро - в липсата на такива. От много години нямаме български исторически игрален филм, който да ни връща толкова назад във времето и да представя истински значими герои от историята ни, а за онези отпреди десетилетия не ни се иска да си спомняме. Известни изключения като „Сватбите на Иван Асен" и сериалите „Мера според мера" и „Записки по българските въстания" (мнозина сигурно биха споменали тук и „Аспарух") само потвърждават правилото.
Къде е „Дякон Левски" в този силно костюмиран исторически пейзаж?
Нито сред най-хубавите, нито сред най-лошите примери, както се оказва. Всъщност имаме един доста дълъг и амбициозен разказ (две части, общо над три часа и половина) с фрагментарна структура, който цели да създаде пъстра картина на годините преди Освобождението и който притежава немалко достойнства, пред които няма как съвсем да си затворим очите.
От пръв поглед личи, че филмът е заснет с динамика и с размах, каквито не сме свикнали да виждаме в българското кино, малко са кадрите и епизодите, които изглеждат евтино или недоизпипано. Екшън сцените са доста и в тях се забелязва тактическо и логистично разнообразие (престрелки, ръкопашен бой, превземане на крепост и прочутия Арабаконашки обир на Димитър Общи), както и стабилна хореография и разкадровка, при които зрителят рядко губи ориентация къде, как и какво се случва.
Някои ще се подразнят от твърде многото кадри на забавен каданс, от каратистките хватки, които си прилагат биещите се, и от някои престрелки, които са си в откровена уестърн стилистика. Непредубедените обаче няма да могат да отрекат, че всички те са добре реализирани и изглеждат много прилично. Битките са кървави и груби, а от насилието и мъченията почти нищо не е спестено.
Естествено, някои екшън сцени са нереалистични - но бихме ли погледнали на това нещо негативно, ако ставаше въпрос за холивудски или азиатски исторически екшън? Едва ли.
Природните картини не са акцент в „Дякон Левски", но създават интересна мистична атмосфера и са заснети стилно с динамична, рееща се камера, която понякога предлага напълно вертикален поглед към пейзажите. Операторът Христо Генков е изградил образ на красива, но също и буйна и сурова земя, на която се развива действието и през четирите годишни времена, а музиката на страхотната етно-ембиънт формация „Исихия" допълва внушението със своите кратки, ясни и обладаващи съзнанието мотиви.
40 са местата из България, в които се е снимал филмът - включително Видин и "Бабини Видини кули", Велико Търново, Копривщица, село Мокреш и няколко манастира. При художествен екип от 250 души и 500 статисти, участващи в най-мащабната сцена, си личи, че е вложено огромно количество труд във всеки етап от продукцията и в много аспекти този труд се отплаща и въобще не е за подценяване.
Старите проблеми на българското кино
Жалкото е, че при наличието на нужните production values, визия и атмосфера, „Дякон Левски" страда от до болка познати за българското кино проблеми - сценарни, структурни и актьорски. Разказът е колкото амбициозен, толкова и непоследователен. При поне пет основни сюжетни линии, фрагментарната структура води до натрупване на герои и събития, които обаче така и не се обединяват в нещо убедително и цялостно. По-скоро филмът се губи в заплитането на собствения си възел, който така и не успява да разплете.
Герои се появяват и изчезват без съвсем ясна логика, на някои сюжетни линии и епизоди е поставен необяснимо голям акцент, а други (привидно доста по-основни) биват отхвърлени някак набързо и по задължение. Твърде малко или съвсем никакво екранно време получават част от най-вълнуващите епизоди от живота на Левски - многобройните му скривалища и дегизировки, неговите безкрайни пътувания и убеждаването на хората да се обединят около обща и солидарна кауза.
Вместо това получаваме палитра от поддържащи герои, някои от тях с напълно неясно предназначение (например злият турски управник, изигран от самия Максим Генчев), а никой не успява да се открои като истински пълнокръвен персонаж, когото да запомним за дълго.
Заради липсата на фокус в историята страда и централният образ. От епизод на епизод Левски е ту светец с доста директни визуални и сценарни препратки към Христос, ту екшън герой с два пистолета в ръка, ту пее с ангелски глас, ту ръси мъдрости и сентенции, ту се хили докато ръфа хляб или неочаквано тегли една звучна псувня, за да видим, че и той е човек като нас.
Да, налице е стремежът Левски да бъде показан по реалистичен и правдив начин, има го опита да бъде изграден образ отвъд постулатите и клишетата, с които са ни го набивали толкова години - добри намерения с неравен резултат при един все пак твърдо и достойно поет авторски риск.
Към края героят взима някои решения, от които зрителите може и да останат неприятно изненадани, но които вероятно ще ги накарат да разсъдят по нов начин за смисъла на извършеното от Левски (няма да ги обсъждаме, за да избегнем спойлерите). А това би означавало, че филмът може и да е изпълнил целта си.
А ако ни се иска нещо повече?
Като цяло обаче изглежда Максим Генчев просто си е поставил твърде амбициозна задача за собствените си възможности. Но също така се е решил да не се съобразява с очакванията на публиката и просто да разгърне своята представа за героя и да зададе своите въпроси за него - път, по който много други автори не биха се осмелили да поемат, подхващайки темата „Левски".
Гарантирано за „Дякон Левски" тепърва ще се говори много, ще назреят и още скандали около филма. Ще го подиграват и оплюват, а шегичките с него ще влязат в ежедневието ни - черният PR обаче ще е в негова полза, както отдавна отчете и самият режисьор.
Сега на продукцията й предстои турне из страната, интересът към нея е голям, хиляди ще я гледат и поне част от тях ще се зарадват, че вече си имаме модерен пълнометражен игрален филм за Левски.
А ако ни се иска крайният резултат да е по-качествен? Това може да стане, когато започнем да правим десетки игрални филми всяка година и поне няколко от тях са исторически и притежават подобни амбиции и подобен размах. С по един исторически епос на всеки няколко десетилетия няма как нивото да е различно от това.
Темата за Левски е толкова добра, изпълнена с толкова фолклор и митология, ситуацията на героя е толкова драматична, че концепция за филма мога да напиша за 2 дена. Когато обаче нямаш собствена визия, поглед, търпение и най-вече талант, резултатът е чалга - бутафорна пародия, чиято поанта е да ти еба майката ....
Филмът не е национален проблем. Никой филм не може да е това. Национален проблем е че този филм отпушва с десетилетия задържана дискусия за реалния Левски. А тази дискусия има всички шансове да стане и национален проблем, и най-вече - национален скандал. Просто защото между известния нам и реалния Левски има огромна разлика. И тя не е в полза на реалния. Вероятно е дискусията да е неприятня, но със сигурност - полезна. Истината се ражда в спор, нали? Както и да протече, тя ще приближи много хора към разбирането на истината както за самият Левски, така и за нашето революционно движение, а и Възраждането като цяло.
„Както и да протече, тя ще приближи много хора към разбирането на истината както за самият Левски, така и за нашето революционно движение, а и Възраждането като цяло........” Напълно съм съгласен, че тече такава дискусия, макар че се съмнявам, че ще излезе наяве „истината както за самият Левски, така и за нашето революционно движение, а и Възраждането като цяло.” Ще излезе нещо, което е политкоректно, и за мястото на България в ЕС, а и за „цивилизационния й избор”.
През далечната 1873 година, когато е обесен Левски, великите сили, които под една или друга форма са сегашните водещи страни в ЕС, са били против национално-освободителните движения на Балканския полуостров, които биха разклатили Отоманската империя и биха нарушили териториалната й цялост. Днес те твърдо отстояват този принцип, като се прави изключение, но само за държави, които не са демократични и които пречат на техните и на САЩ геополитически интереси. Сега, когато българските управници гледат на националните движения за самоопределение като движения на сепаратисти, бунтовници и дори терористи, явно че се налага и нов прочит и „нова истина” за това, какво се е случило през последната четвърт на XIX век в България
Уважаеми Янаки, голям противник съм на политкоректността. Твърдо вярвам че нито един проблем не може да бъде решен, ако нещата не се наричат с истинските им имена. Понякога само това - да кажеш на бялото бяло, а на черното - черно, е достатъчно да се реши някакъв изкуствено създаден проблем. В живите дискусии, включително и в този форум, е по-видима другата крайност. Това е желанието за опорочаване на самата дискусия, отблъскване на читатели чрез създаване на усещане за погнуса. Това е главната цел на интернет-троловете, които постоянно присътстват и тук, а и във всеки що-годе посещаем форум. Мен ми е интересна тази тема, защото съм се занимавал с историята на Левски. И затова разминаването между реалността и мита ми е достатъчно добре известно. Но по ми е е интересен следния въпрос: а защото точно той е бил избран за ролята на национален идеал? Ако си отговорим на този въпрос, ще можем да разберем и технологията на историческа митологизация, която се реализира у нас. Е те това бих дискутирал с интерес.
Истина ли е, че филмът е спонсориран от ДПС!?
Уважаеми gullwing, Васил Левски, а и Българското Възраждане на са били никога проблем, а тема за анализи и обогатяване при наличието на нови исторически източници, когато се намерят такива. Иван в коментара си по-долу го каза, според мене правилно, че Васил Левски не бил митологизиран, аз бих прибавил, като Крали Марко, а и като Исус от Назарет (ако е съществувала такава личност, а не е повторение на по-стар мит). Той е национален герой затова, защото е бил начело на едно народно дело и е загинал със смъртта на мъченик. В очите на българите той не е светец затуй, защото е водил свят, целомъдрен живот, а защото е посветил живота си за една свята за онова време цел – освобождаването на българите от властта на друговерците – и е станал, като Исус, жертва на олтара на тази свята цел. Затова „приземяването” на Левски и ровенето за пикантни подробности от неговия бурен, изпълнен с опасности кратък живот си е користна самоцел за хора, които „заклеймявайки” апостола за негови „престъпления” могат да влезат във фокуса на общественото внимание, за каквото дребните им душици са петимни.
Уважаеми Янаки, приятно ми е да водим този спор по нормален начин. Благодарско. Най-напред за "нови исторически източници". Такива няма и няма да има. Новата българска история практически няма бели петна. Но има изкуствено създадени зони, при които източниците са недостъпни за широката публика. За Левски аз разполагам с два макар и трудно, но достъпни източника. Единият са документите от съдебния му процес. Те са издавани по времето на соца в крайно ограничен тираж под название "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд". Скоро се намери човек да качи тази книга в мрежата. Може да се свали оттук: http://p2pbg.com/index.php?page=torrent-details&id=898aa61c55cec40e5bd9965456f7a2fd80935f99 Вторият източник, фактически най-пълното описание на комитетската мрежа, е "Миналото" на Стоян Заимов. Понякога то, както и авторът му, се оспорват, но аз с доверие гледам към него. Най-вече защото книгата е написана веднага след Освобождението, когато процеса на митологизация още не е започнал, а участниците и свидетелите са живи. Тази книга също е издавана по времето на соца, не съм я виждал в мрежата, но може да се намери. Та тези два извора лесно ще убедят всеки колко далеч са истинският Левски и сегашния му образ. Образът не просто е митологизиран и идеализиран. Той е до безкрай идеализиран и митологизиран. Понякога той просто е обърнат на 180 градуса. Така че за мен въпросът не е "Дали?", а "Защо точно той?". Макар формата на коментар не позволява да се пише твърде много, ще се старая да ги сбия нещата. Става ли?
"Защо точно той?" — Защо? — успя да изграчи най-после капитан Флум. — А защо не? — бе отговорът на вожда Бял Полуовес.
Защо точно той? Най-напред една цифра. Цифрата е три. Три на сто. Толкова през 1878 година са били грамотните българи. Останалите деветдесет и седем … Замислете се за тази цифра. Опитайте се да си представите живота при който от тридесет и трима души, които срещатате в своето всекидневие, само един знае да чете и да пише. Представете си тогавашното ни равнище и си задайте един въпрос. Той е – как се води такава нация? Как да се стигне до човешкото съзнание, когато печатното слово е неразбираемо, а радио, телевизия и всякакви там интернети просто не съществуват? Каква управленска технология да се използва? Такава технология има. Тя ефективно се използва от хилядолетия. И колкото по-примитивна е масата, толкова по-добре работи. Тази технология се нарича ритуал. Веднага след Освобождението започва да се формира национален Пантеон. И вече към влезлите в него дейци се насочват конкретни ритуални действия - поклонения, поднасяне на венци, клетви, зари-поверки и други. Естествено възниква и въпросът за йерархия на тези ритуали. Логично изглежда тя да зависи от заслугите. Логично, но невярно. Наистина, как да си представим първите ни държавни мъже да обикалят я из врачанския балкан, я из родопските баири да демонстрират своята почит към героите? Освен че е далеч, там няма и кой да ги види. Още по-ощетени се оказват революционерите, чиято дейност се е развивала в чужбина. Дори това да е самият основател на българското освободително движение Георги Раковски. Или пък неговия приемник Любен Каравелов. Какъв национален ритуал може да се извършва в Белград или Букурещ!? Подредбата на ритуалите се извършва по съвсем друга логика – логика на удобството. Главните трябва да се извършват в столицата. Но София като че ли напук никога не е била арена на революционни прояви. Единственото, което я свързва с нашето освободително движение е че тук са били екзекутирани първо Димитър Общи, а след това и Васил Левски. Но пък лобното им място е само на няколко крачки от Народното събрание ... Така че първата причина е удобството за провеждане на ритуали.
Уважаеми gullwing, Не мисля, че има място за спор в диалога между нас. Всеки си има убеждения, колкото до мене нямам за цел да убеждавам някого в нещо, в което аз съм твърдо убеден. Зони, недостъпни за широката публика що се отнася до В Левски, също е нещо което не мисля, че съществува, защото това прилича на заговор. Укриване на важна фактология в продължение на почти две и половина столетия, само и само В. Левски да запази ореола си на Апостол на българската свобода. „Той е до безкрай идеализиран и митологизиран. Понякога той просто е обърнат на 180 градуса......” Щом нещата са обърнати на 180 градуса и продължим с аналогията с учениците на Христа. Тогава Левски , вместо Апостол Петър, ще се окаже, че е Юда. Защото това означава обръщане на 180 градуса. Предполагам, че това имаш предвид като казваш: „Понякога той просто е обърнат на 180 градуса”. Когато обществото имаше ценностна система, система от нравствено-етични и граждански добродетели, тогава личности като В. Левски и Хр. Ботев имаха място като примери за подражание при едно възпитание на младите хора в дух на преданост към страната ни и към запазване на постиженията на духа, волята и саможертвата на предците ни. Но когато пикантните подробности от техният личен живот служат само за развлечение на „бездушните тълпи” в една медийна среда, която е буквално пожълтяла, вече няма значение, кой е Левски, кой е Ботев.
Борка, предполагам знайш, че тос текст ней писан от англичанин?
Господин Янаки е посочил следния проблем: "Когато обществото имаше ценностна система, система от нравствено-етични и граждански добродетели, тогава личности като В. Левски и Хр. Ботев имаха място като примери за подражание при едно възпитание на младите хора в дух на преданост към страната ни и към запазване на постиженията на духа, волята и саможертвата на предците ни. " Това е същинският проблем, защото техните образи наистина бяха примери за подражание. Те са били целенасочено измислени, за да възпитават хората точно за такава конкретна ценностна система. А тези система рухна. И рухна не защото някакви врагове и предатели не са я харесвали, а защото нейните ценности бяха фалшиви. Фалшифицираните образи, за които говорите, се използваха само и единствено да лъжат хората. Допускам, че с добри подбуди. Дори допускам, че създателите им са си вярвали, че целта оправдава средствата и че лъжат за добро. Само че резултатите винаги са такива, каквито средствата се използват. И това че днес българите са объркани се дължи и на това, че век и половина са ги лъгали с тези прекрасни, но лъжливи образи. Народ, който си издига за национален идеал детеубиец, автоматично се самопоставя извън кръга на умните и нравствените народи. А вече е време българите да престанат да стоят извън него.
Защо точно той? Все пак трябва да се довърши и този въпрос. Втората причина е конспиративния характер на дейността на Левски. Докато другите ни революционери действат открито и краткотрайно (въстание, чета), Вътрешната Революционна Организация функционира продължително и тайно. И тази потайност отваря огромно поле както за измисляне на всякакви постижения. Кактотук някой вече цитира Захари Стоянов: “"„Ни библиотека, ни вестници, ни възпоминания, ни някакви си архиви съществуват, към които да може да се обърне бъдещият биограф на Васил Дякона.“ Е, пита се – възможно ли е въобще да имаситуация, по-трудна за изграждане на реалния и същевременно по-удобна за измисляне на какъвто и да е друг образ? Но най-важна за посмъртното издигане на Левски се оказа неговата политическа позиция. Затвърждаването на национална самостоятелност е необходимост за млада България. Естествено е нейните корени да се търсят и в революционното движение. В него има голямо разнообразие на идеи – от създаване на дуалистична турско-българска монархия до Балканска федерация със Сърбия и Румъния. Освобождението със собствени сили е изглеждало толкова нереалистично, че почти е нямало застъпници. Левски е може би единствен такъв и това много допринася за издигането на неговия образ. Удобна ритуализация, лесна митологизация и подходяща политическа позиция много бързо го поставят в центъра на революционната ни история. Още повече че и чисто емоционално той перфектно подхожда за тази роля. Обесването го прави много повече дори от герой – прави го мъченик. Млад, красив и самотен мъченик. Няма дори досадни роднини, които да имат някакви права върху него. Откъдето и да погледнеш – идеален за изграждане на идеал. А неговите заслуги? - ще попита някой. За съжаление, неговите заслуги зависят от начина им за оценка. Всяка една работа може да се свърши по два начина. Първият е да се отчете дейност. Вторият - да се постигне резултат. Който харесва първият начин - Левски е извършил огромна дейност. Който предпочита втория - Левски не е постигнал никакъв резултат. И това в най-добрият случай. Защото реален резултат има, но той е отрицателен - пълен разгром на комитетската мрежа. Причината за този разгром е начина, по който я е градил Левски, неговите политически и организационни решения. За да прикрие това, нашата историография е измислила оправдание - предателите. Наклеветени са били Димитър Общи и поп Кръстю. И в двата случая съвсем целенасочено. Общи е бил приет от комитетите по-добре отколкото Левски, хората повече са го харесвали и са искали да го следват. Поп Кръстю пък е критикувал убийствата на невинни хора, извършвани по заповед на Левски. Така че идеализирането на Левски е включвало и очерняне на неговите опоненти. Пропагандата си има правила.
Отлична идея, че правят филм за Левски. Нека и той да стане известен като Албанския Скандербег или Искендер Бей. Турците му дават това име заради неговата храброст. То се превежда като Лорд Александър. Който до смъртта си се брои с турците дори и на смъртното си легло пак отива да се бори с врага. На Влад Цепеш Турците му дават името Казаклъ Войвода. Също ние го знаем като Граф Дракула от Романа Дракула на Ирландския Писател Брам Стоукър. Мехмед II Фатих казва че той е известен с неговата Бруталност и безпощадност. Той набучва на Кол всеки, който е негов враг. Дано Левски стане световно известна личност и филма да успее. Той е ндминава Образа на Герой. Той става безсмъртен чрез подвизите, които прави за България. Той олицетворява образа на Българския Лъв. Според мен подходящ прякор ще му е Аслан Аскер. От Турски Аслан значи Лъв, а Аскер значи Войник. Заради неговата храброст и сила да осовободи Българския народ. Идеята е страхотна и много се радвам. Няма значение, че го прави Максим Генчев. Страшно съм доволен от тази идея. Само Успехи.