Във втората половина на 80-те пиратските касетки с „Дънди Крокодила" бяха сред най-ценните притежания на гордия собственик на видео в социалистическа България. Филмът, появил се през 1986 г., е хит не само у нас, но и в световен мащаб. 47-годишният тогава Пол Хоган е утвърдено актьорско име в родната си Австралия, но непретенциозната и нискобюджетна комедия за приключенията на добряк австралиец, живеещ в дивите кътчета на родината си, го превръща в абсолютна звезда за една нощ. Две години по-късно Хоган повтаря ролята в „Дънди Крокодила 2" и филмът отново е касов успех, макар и критиката да не е въодушевена. Той обаче не успява да повтори успеха си в Холивуд и след като в началото на 90-те прави няколко посредствени роли, се връща в Австралия.
40 години след като се превъплъщава за първи път в ролята на Люк Скайуокър, Марк Хамил е трудно да бъде идентифициран с друг образ освен този. „Междузвездни войни" е първата сериозна роля за младия Хамил и филмът го превръща в супер звезда. В края на 70-те и началото на 80-те той се опитва да се измъкне от сянката на Люк, като участва в няколко различни проекта, включително екшъни и военни драми, но така и не успява да направи друга запомняща се роля. След като през 90-те участва в прекалено много второразредни продукции, Хамил най-накрая намира мястото си в бизнеса с озвучаване на анимационни филми.
„Американски пай" - едва ли има някой, който е бил тийнейджър в края на 90-те, който да не е гледал филма и да не се е опитвал да пресъздава ключови моменти от него. А едно от запомнящите се неща във филма бе Надя - екзотичната (за американските разбирания) източноевропейка, която участва в една от най-нагледните кинодемонстрации на проблема с преждевременната еякулация. В ролята на Надя влиза Шанън Елизабет, което й осигурява мигновен статус на тийнейджърски секс символ и млада надежда в Холивуд. Ако можеше и добрата й външност да е придружена с поне малко актьорски талант... Уви, в началото на новия век Елизабет участва в няколко плоски тийнейджърски комедии, след което се изпаряват всякакви илюзии, че някой ще я запомни в друга роля освен тази на Надя.
Кой не знае хлапето от „Сам вкъщи", кой не е чувал как родителите му го забравиха - не един, ами два пъти? На едва 10 години Маколи Кълкин става един от най-разпознаваемите актьори в световен мащаб и всички очакват от него чудеса. На 14, след като е натрупал няколко посредствени роли, се отказва от киното. На 22 започва да излиза с изгряващата звезда Мила Кунис и малко по-късно се опитва да се завърне в голямото актьорство. Катастрофално неуспешно. Кълкин днес практически е оставил актьорската кариера зад гърба си, участва в рок групата The Pizza Underground, която прави кавъри на известни парчета, като вкарва в текстовете им всякакви препратки към пицата и живее в Париж. Така изглежда, че Кълкин завинаги ще си остане хлапето, което бе оставено само вкъщи.
Ето ви една конспиративна теория - реалният създател на „Матрицата" имал огромни проблеми с продуцентите на филма и при неясни обстоятелства е пречукан и закопан някъде в околностите на Холивуд, а за създатели на лентата са набедени нърдове от чикагските предградия с полска фамилия. Едва ли е истина, но би било валидно обяснение защо Уашовски (които в началото бяха братя, след това станаха брат и сестра, а сега са сестри) не създадоха нищо запомнящо се след свръхшедьовъра „Матрицата" - нито, като режисьори, нито като сценаристи.
Първо да е ясно - ние сме "Team Edward"! Но трябва да се признае, че Тейлър Рутнър на крехката възраст от 16 години успя да завърти главите, както на 12-годишните фенки на „Здрач", така и на 40-годишните им майки. Преди 7 - 8 години Рутнър непрекъснато беше в челната тройка на всякакви класации от типа „Най-красиви актьори", „Най-обещаващи млади звезди" и т.н. Рутнър опита да изгради име като екшън звезда, но неуспешно. След това се пробва в по-драматични роли, но отново без успех. Бидейки едва на 25 години, то е може би малко рано да отписваме цялата му бъдеща кариера, но нека кажем, че засега нещата не изглеждат оптимистично за него.
Хайдън Кристенсен е една от най-мразените личности за безкрайните легиони от фенове на „Междузвездни войни". Според повечето от тях, с ужасяващо дърварската си игра той собственоръчно е унищожил прикуъл трилогията и обезличава разказа за това как (предупреждение за спойлери за всичките петима, които не са гледали поредицата!) Анакин Скъйуокър се превръща в Дарт Вейдър. И да е така, това не променя факта, че Кристенсен бе едно от най-разпознаваемите лица в Холивуд в началото на новия век. Както и повечето хора в списъка, той се опита да надгради успеха си, но напълно неуспешно, въпреки че в годините след Епизод 3 на „Междузвездни войни" участваше в какво ли не - от психотрилъри, през романтични комедии до sci-fi екшъни. След 2010 г. Кристенсен се поотдръпва от Холивуд и оттогава до днес има едва три роли в биографията си. Ако краткотрайната слава му донася нещо стойностно, то това е съжителството с чудната Рейчъл Блисън, което оцелява вече 10 години.
През 1979 г. „Ловецът на елени" взима пет награди „Оскар", включително за най-добър филм и най-добра режисура на Майлък Чимино. Това е едва вторият игрален филм на Чимино, който дотогава се е изхранвал със снимане на рекламни клипове и писане на сценарии. Критиката е във възторг и всички чакат следващия шедьовър на режисьора. Уви, той така и не идва. През 1980 г. се появява следващият му проект - епичният уестърн „Райските порти". Филмът страда от маниакалното поведение на Чимино, който заснема 220 часа суров материал и в продължение на месеци не може да монтира версия с прилична дължина. Критиката разнищва филма. След провала на „Райските порти" режисира още четири филма, които са напълно игнорирани от публика и критика. Чимино умира на 77-годишна възраст през 2016 г.
Едва на 17 години Алисия Силвърстоун е добре известна по целия свят с това, че е „мацката от клиповете на Aerosmith”. През 1995 г. участва в култовата тийнейрджърска комедия Clueless (малоумно преведена на български, като „Баровки”), където показва, че има не само невероятна външност, но и достатъчно актьорски талант. Това, което се случва със Силвърстоун след това, трябва да се изучава от всички млади холивудски надежди. Веднага след Clueless излизат три филми с нея – френска драма, плосък хорър и второразряден еротичен трилър. Публиката и критиката са объркани. На следващата година тя участва само в една лента, която директно е публикувана във VHS формат. Това, което погребва надеждите за блестяща кариера на Силвърстоун е ролята й на Батгърл в „Батман и Робин”. Филмът е епичен провал. Актьорската кариера на Силвърстоун не приключва с това и тя записва десетки роли в киното и телевизията, но днес е къде, къде по-известна с веган активизма си и психарската си книга със съвети за млади родители, където им препоръчва да избягват ваксините, обявява тампоните за основна причина за женското безплодие и препоръчва веган диети за лечение на следродилната депресия.
През далечната 1973 г. „Заклинателят" става мегахит. Успехът на лентата се дължи в немалка степен на 14-годишната Линда Блеър, която успешно изкарва акъла на милиони зрители вече близо 45 години. Тя получава номинация за „Оскар" за най-добра поддържаща роля и взима „Златен глобус" отново за най-добра поддържаща роля в игрален филм. Критиката е във възторг от Блеър, която успява да покаже игра далеч надхвърляща скромната й възраст и актьорски опит. Блеър обаче сякаш дори не се опитва да се наложи като сериозно име в Холивуд и бързо започва да се снима основно във второразредни продукции (за което прибира и три „Златни малинки" за най-лоша актриса в главна роля, плюс две номинации в същата категория), които понякога разнообразява с епизодични телевизионни роли.
Хейли Джоел Осмънт, или хлапето, което виждаше мъртъвци, прави невероятна роля в „Шесто чувство", когато е едва на 10 години. След това успя да запише още две - три прилични роли в детския си период и всички зачакаха да видят какво ще стане със симпатичното хлапе, след като мине през хормоналното опустошение на пубертета. Е, за порасналия Осмънт може да се каже, че е достатъчно кадърен и талантлив актьор, който обаче е твърде грозничък и закръглен за холивудските мейнстрийм продукции. Явно напълно умишлено Осмънт играе основно в независими филми и само може да стискаме палци с някоя от тези роли да успее да надскочи играта си в „Шесто чувство".
На 29 години Ейдриан Броуди става най-младият носител на „Оскар" за главна мъжка роля за играта му в „Пианистът". Смазващо сърцераздирателното му превъплъщение в еврейския пианист Владислав Шпилман, който съумява да преживее Холокоста, е наистина брилянтно. Няма как този фантастичен актьор да не направи още поне няколко запомнящи се роли, нали? 15 години след излизането на „Пианистът" може да кажем, че Броуди така и не успя да намери за себе си друга наистина добра роля. През това време той се лъкатушеше от участие в неуспешния римейк на „Кинг Конг", през опита му да бъде екшън звезда в „Хищниците", та до цял куп незапомнящи се криминалета и комедии. На всичкото отгоре в последните години Броуди започва да се изживява и в ролята на продуцент, сценарист и даже режисьор - също неуспешно.
Французинът Мишел Гондри започва да снима реклами и музикални видеоклипове още през 80-те, като определено има страхотни постижения в тези области. Това, с което ще остане в историята, е режисурата му на „Блясъкът на чистия ум" - едва вторият му пълнометражен филм. Тази брилянтна сюрреалистична приказка за любовта и раздялата е филм, който успява да трогне до сълзи и общата публика и взискателната кинокритика. Гондри, обаче е гений, с който се работи трудно и който дори още по-трудно се приспособява към Холивуд. Следващите му проекти трудно се преглъщат от масовата публика, а през 2011 г. дори режисира комиксовото безумие „Зеленият стършел" със Сет Рожен. Гондри се оттегля в родната си Франция и засега не изглежда да има амбиции да се връща в Холивуд.
Мира, дъщерята на вечния киномафиот Пол Сорвино, взима „Оскар" за най-добра поддържаща женска роля през далечната 1995 г. Статуетката й е отредена за ролята на проститутка със златно сърце в „Могъщата Афродита" - един от стотиците (ако не и хиляди) филми, които Уди Алън е избълвал в нестихващата си кариерата. Сорвино безспорно показва страхотна външност и прилична актьорска игра. Дали обаче Мира Сорвино е наистина добра актриса, или просто получава „Оскар" по случайност, е въпрос без ясен отговор до ден-днешен. В края на 90-те аха да си изгради малко по-сериозно име в Холивуд, но сякаш не й стигат талант и късмет. В последните години тя се снима основно във второразредни трилъри и епизодични телевизионни роли.
Историята на Ниа Вардалос е нещо, като съвременен прочит на приказката за Пепеляшка. Ако заменим принцесата с дъщерята на гръцки емигранти, добрата фея с Том Ханкс и тиквата с една непретенциозна комедия, която става неочакван бокс офис хит. Вардалос се подвизава на театралната сцена и се опитва да пробие в киното и телевизията, но всичко това е по-скоро неуспешно в началото. През 1997 г. прави моноспектакъл, който се базира на реалните й изживявания, когато представя на патриархалното си гръцко семейство своя бъдещ съпруг от пуерторикански произход. Пиесата е повече от успешна и продуцентската компания на Том Ханкс се заема претворяването й в игрален филм. „Моята голяма луда гръцка сватба" става абсолютен хит през 2002 г., като при бюджет от 5 млн. долара успява да прибере близо 370 млн. долара в световен мащаб. Вардалос е не само сценарист, но поема и главната роля, като обира овациите на публиката и критиката. Следващите й проекти като актриса, сценарист и режисьор са напълно посредствени и отдавна забравени. През миналата година се появи и продължението на „Моята голяма луда гръцка сватба", което само показа, че магията около Вардалос отдавна е изчезнала.
През 2000 г. Ричард Кели, който точно е завършил филмовото училище, създава мрачната научно-фантастична приказка „Дони Дарко". Кели е сценарист и режисьор и прави независимия филм със скромен бюджет и без особени претенции. „Дони Дарко" е пуснат в ограничено разпространение по кината в САЩ през октомври 2001 г. и минава по-скоро незабелязано, едва успявайки да си избие бюджета. През март 2002 г. филмът е пуснат за домашните видео системи и се превръща в абсолютен култов хит. Перфектната смесица между тийнейджърски бунт, мистика и фантастика става един от най-добрите филми на новия век. През 2004 г. Кели прави и режисьорска версия, която очаквано е посрещната с овации. Какво се случва с Кели след това? Нищо забележимо. През 2006 г. излиза следващият му филм - „Южняшки истории", който е приет повече от хладно и катастрофира в бокс офиса. Три години по-късно прави още една лента („Кутията"), която се представя дори по-зле. Осем години по-късно все още чакаме следващия проект на Кели.
Точно така! Актьорът, който играе Тед Мозби в „Как се запознах с майка ви" не се казва Тед Мозби, но сме сигурни, че 95 процента от вас не се сещат за името му. Точно и това е проблемът на Джош Реднор, малцина се сещат кой е той извън ролята му в култовия комедиен сериел. Реднор поема ролята на Тед през 2005 г., когато е практически неизвестен и се справя повече от добре с ролята си, но сякаш не иска да използва популярността си, за да влезе през парадния вход на Холивуд. Вместо това се отдава на независимото кино и ако трябва да сме напълно честни, там има прилични прояви. Но те едва ли скоро ще помогнат да започнем да се сещаме за името на актьора, който играе Тед.
Спомняте ли си най-първия филм от поредицата „Мисията невъзможна"? Чудесно, то и няма смисъл да си спомняте за останалите. Значи няма как да не си спомните за Еманюел Беар, която си партнираше с Том Круз. Фината французойка по това време е много сериозно име в родината си, но това е първият й холивудски филм. Определено „Мисията невъзможна" почели страшно много от страхотната й визия, отличната актьорска игра и щипката „femme fatale", която тя дава. Всички очакват, че Беар ще развие успеха си с още холивудски ленти, но не се случва нищо такова. Тя остава във Франция, където продължава да бъде една от най-обичаните и разпознаваеми актриси. Беар не прави друга англоезична роля до 2014 г., когато играе в австралийската BDSM драма „Моята господарка".
След като дълги години се занимава със снимането на музикални видеоклипове през 1998 г. британецът Тони Кей режисира „Американска история Х". Бруталната история за омразата, престъпленията, които поражда и наказанията, до които води, е сред най-великите постижения на Холивуд. Дотук добре, но Кей буквално мрази собствения си филм. Той дава монтирания продукт в срок и в рамките на бюджета, но продуцентите на филмовото студио искат някои дребни промени, които Кей отхвърля, но въпреки това те са нанесени. Това, което публиката вижда, е практически 95 процента продукт на британеца, но точно този 5 процента разлика, които се свеждат най-вече до добавяне на няколко вече заснети сцени и които фактически не променят сюжета, довежда до един от най-цветистите скандали в съвременната история на Холивуд. Кей се опитва да премахне името си от готовия филм, но неуспешно. Студиото се съгласява да му даде още осем седмици, за да преосмисли предложенията им и да се намери приемлив компромис. Вместо това Кей заявява, че има съвсем нова визия за филма, настоява за тоталното пренаписване на сценария (който Кей изначално не харесва) и заснемане на напълно нов филм. Разбира се, това няма как да се случи и Кей завежда дело срещу филмовото студио и залива холивудската преса с платени съобщения, в които оплюва „Американска история Х". Кей става нещо средно между черна овца и абсолютно посмешище в Холивуд и не е изненада, че режисира следващия си игрален филм чак през 2009 г. Две години по-късно той режисира още една лента, но едва ли някога ще бъде свързан с нещо друго освен с „Американска история Х".
„Приятели" е мегахитов ситком, който вероятно ще ни радва още десетилетия. Шестимата актьори, които изиграват странната групичка от приятели, се справя повече от добре. Може би даже твърде добре. И може би това е една от причините, поради които Матю Пери ще си бъде винаги Чандлър, въпреки безбройните си други роли, Дейвид Шуймър ще си бъде Рос, въпреки напъните му да бъде успешен режисьор и така нататък. Единственият, който успява трайно да се измъкне от сянката на персонажа си от „Приятели", е Дженифър Анистън, чиито актьорски амбиции стават основна причина за прекратяването на шоуто през 2004 г. Не че Анистън е прибрала десетина „Оскара" и е направила някакви велики роли, но все пак успя да не се идентифицира само с ролята на Рейчъл Грийн.
