Жителите на древни градове, какъвто е Неапол, са свикнали да попадат на класически римски съкровища, антични водоеми и други исторически артефакти, скрити под основите на къщите им.
Случайното откритие на впечатляващата подземна мрежа от антични проходи, пълни с ретро-автомобили и забравени реликви от Втората световна война, обаче е напълно неочаквано.
Тайният лабиринт на Неапол е открит през 2005-та на 150 м под Пиаца дел Плебишито, докато геолозите проверяват кариерите под квартала Монде ди Дио.
Изградена през 1853-та многоетажната мрежа от тунели е идея на крал Фердинанд II Бурбонски, който поради страх от бунтове решава, че му трябва достатъчно широк подземен коридор, през който войниците и конете му да могат да преминат разстоянието от Кралския дворец до армейските казарми.
По-късно, в началото на 30-те години на 20 век, тунелите се използват като складове за конфискувани и контрабандни автомобили, поради липсата на достатъчно място в претъпкания град. Най-накрая пасажите и пещерните зали служат като бомбоубежища по време на Втората световна война, преди да бъдат запечатани в началото на 50-те години и да бъдат забравени.
През 2012 Тонино Персико - 90-годишен неаполитанец, преживял Втората световна война, си спомня как се е крил в лабиринта по време на бомбардировките и се свързва с геолога Джанлука Минин, който се занимава с разкопките на тунелите. Персико го информира за съществуването на убежище под Палацо Сера ди Касано, дворец зад Пиаца дел Плебишито.
Цели три години Минин и екипът му разчистват обекта, докато най-после през декември 2015 г. той е включен в обиколката "Via delle Memorie" на музея Галерия Борбоника - в памет на хората, които са търсили спасение тук.
Паоло Сола - един от основателите на музея - си проправя път през слабо осветените тунели.
Застоялият въздух е пропит от зловонна смесица от плесен, гниене и на места дори урина. Докато вървим върху спечената пръст, подминаваме малки ниши, натъпкани с фенери, лопати и други уреди за копаене и проуване. Очевидно работата около разкопките няма да приключи скоро. На други места лабиринтът от тунели се отклонява в тесни каменни коридори, които някога са използвани за водопроводи към кладенците на двореца.
Най-сетне слизаме по последното стълбище и се озоваваме в старото бомбоубежище. По време на войната стълбите са били неосветени, а като се има предвид паниката на тълпата, няма никакви гаранции, че ще стигнеш до скривалището жив и здрав.
Един от оцелелите от бомбардировките - проф. Алдо Де Джоя - разказва за трагичен инцидент, който все още не може да забрави.
"Познавах едно момиче, красавица на име Едина, с кафеви коси и зелени очи, която в навалицата беше изблъскана по стълбищата и бе премазана до смърт", казва възрастният Де Джоя, който е бил едва на 8 години по време на тези събития.
Сола пита дали искаме да чуем сирената, сигнализираща за въздушна опасност. Разбира се. Едно е да чуеш сирената на кино, съвсем друго е да усетиш този натрапчив и напълно реален звук в бомбоубежището, докато гърдите ти се свиват и цялото тяло се изпълва с уплах.
"Когато забележат вражеските самолети от Салерно и от островите Исхия и Капри, сирената се пуска три пъти. Това означава, че самолетите са на път и жителите имат около 15 минути да се спуснат в бомбоубежището. Ето тук се намира телефонът, който е използван от отговорника по комуникациите", казва той и сочи към стар телефон с манивела, прикачен за стената.
Археолозите са оставили на видно място една стара ампула и ръждясала спринцовка, намерени при разкопките. Сола разказва, че много от хората са пристигали в подземното убежище с открити рани.
Лекарите правят опит да ги спасят с подръчни материали в тясното пространство, приспособено за полева болница, но не разполагат с почти никакви медикаменти.
Много от пострадалите се разболяват и страдат от недохранване, тъй като пристанището и железопътните линии са бомбардирани, а храни пристигат в Неапол само с камиони, предназначени за черния пазар.
Водопроводът на града е взривен, поради което няма чиста вода. Електрозахранването е прекъснато, а долу под земята бегълците разчитат само на слабите батерии на прав ток.
Хиляди неаполитанци губят жилищата си по време на бомбардировките и са принудени да се нанесат в убежищата, без да знаят кога ще могат отново да се върнат у дома.
На десетина крачки от лазарета се намират тоалетните, разделени от душовете и мивките чрез циментова стена. Част от същото пространство е огромна полузатворена зала с три стени, в която хората могат да спят. Днес на земята са разпръснати няколко тънки дюшека, за да видят туристите как е изглеждало спалното помещение.
Когато изследователите започват да разравят тунелите, те попадат на преносими котлони, ръждясали ламаринени кани и почернели тенджери, смачкани колички за кукли, мухлясали мебели и други свидетелства, показващи, че хората са се опитвали да създадат някакво подобие на нормален живот в тъмнината и втрисащата влага.
Тежестта на страданието им е осезаема до ден-днешен.
И все пак животът тук не винаги е мрачен. Жените и мъжете споделят заедно тревогите и скърбта за убитите роднини на фронта, докато децата дори намират начини да се забавляват.
"Играехме на различни игри, включително на криеница, но тук много лесно можеш да се загубиш", разказва Де Джоя.
Той няма да забрави бръснаря, който подстригва мъжките бради.
"Обикновено взимаше по пет лири, но когато слизахме долу в убежището, той вдигаше таксата двойно"
"Понякога някой подхващаше "О Sole Mio", припомня си той с носталгия.
Със своя нежен и мелодичен глас, без нито един фалшив тон, Де Джоя запява първите два стиха от припева.
"Песента е добър начин да се освободиш от мъката", отбелязва възрастният мъж.