Лицето й е поруменяло и прямо, като на момиче, което няма търпение да стори някоя пакост. Не знам колко открито ще покаже омразата към инвалидната си количка, когато й подавам ръка. Но още преди това имам чувството, че ще се изтласка напред с онова остро, красиво движение на копиехвъргач.
От ония моменти, в които приписваш на сурова човешка трагедия щастлив филмов финал - с такъв сантимент, че чак почваш да чуваш учестеното дишане на героя. Но Даниела ме сепва полузакачливо с дрезгавия си глас: "Чудеса не могат да се очакват".
Защо ли обичам спортистите повече от артистите. Говори простичко, с непреиграно достойнство, а вперените напред големи сини очи прерязват всяка досадна сянка на тъга.
Минали са почти шест години. През февруари 2006 Даниела се готви за квотите за Олимпиадата в Пекин в дисциплината хвърляне на копие и междувременно се състезава на гюле в зала Фестивална. "Класирах се трета сред тези големи жени, което за мен беше уникален резултат. Бях в страхотна форма... После се събудих в болницата..."
8 март, Белмекен, сняг и студ. Приятелят на Даниела я убеждава този ден да не влиза в залата, но с "коравата си глава" тя решава, че ще празнува женския празник по-спокойно, ако си направи тренировката. Става на последното повторение. Даниела прави традиционно силово упражнение - подскоци със 120-килограмова щанга зад врата върху колона от трупчета. Когато приключва, при слизането стъпва на криво.
"Не разбрах какво стана, паднах на земята - и тези 120 килограма ме смазаха".
Приятелят й Кольо Нешев, също копиехвъргач, който се готви за Олимпиадата, е до нея през цялото време на ужаса, който Даниела понася в съзнание. От дългите часове, през които лежи на студените дъски в залата на един течен аналгин срещу болката, чакайки линейката да пребори преспите. До премятането от носилка на носилка и пристигането в Пирогов рано на следващата сутрин, когато се налага да се търсят кръводарители, за да бъде направена животоспасяваща операция.
Когато във Велинград подпийнал доктор казва на Даниела "Няма страшно моето момиче, дископатия...", тя вече подозира трезвата диагноза. "Още при падането не си чувствах краката, а болките в гръбнака бяха адски. Снимката от ядрено-магнитен резонанс показа, че 11-и гръбначен прешлен е смачкан, с вътрешен кръвоизлив и разкъсани гръбни мускули". Даниела е на 25. Личният й рекорд преди злополуката е 54 м.
Как се влиза от надеждите за олимпийски успех в нова реалност: парализа от кръста надолу? Докато трае дългата операция, родителите й и брат й Радостин Тодоров, който е сегашният й треньор, са пристигнали от родния й Казанлък в болницата. "Спомням си, че всички бяха тъжни и отчаяни, а аз усмихната. И те ми обясняват, че нямало нищо весело..."
Но някой все пак е трябвало да ги вдигне. "Тя беше нашият психолог", казва брат й. "Ние бяхме рухнали, а тя непрекъснато ни казваше да не се притесняваме, че всичко ще се оправи. Нито за момент не се е самосъжалявала..."
Когато го прекъсва, за да обясни, че без тях въобще не би се справила, Даниела за малко излиза от твърдия си образ на мъжко момиче. Но определено това не е тонът, с който разговаря със съдиите. Човек би си помислил, че на състезания за хора с увреждания, всичко минава кротко и оксиморонно на цветистите емоции в спорта. Но на последното световно състезание преди месец в Дубай Даниела скача да се кара със съдия, който очевидно за всички отчита 30 см повече за китайската й съперничка в хвърляне на гюле. "Всички го видяха и възроптаха, но нямаше смисъл", обяснява разпалено Даниела, която се класира втора в тази нова за нея дисциплина и е златна медалистка на копие.
Играещият човек...
Не й се е налагало да възстановява спортния си хъс. 45-дни след инцидента и престоя си във Военна болница само изчаква да минат великденските празници и почва яка рехабилитация в Павел Баня. Мисли и работи единствено за изправянето си, когато скоро започват да я убеждават да се състезава на Параолимпиадата в Пекин. "В началото го приех много тежко", лаконична е Даниела и става ясно защо, без да се налага да допълва думите си с по-дълбок смисъл.
Няма много време да се двоуми. Все още със стабилизиращ корсет, първоначално покрива норматив Б, който не осигурява 100 процента участие. Малко преди игрите обаче покрива норматив А от 14, 95 м с резултат 15, 16 м. На Олимпиадата отива необезпокоена, без патетична решителност, наслаждава се на атмосферата. Година и половина след травмата се класира трета в Пекин с резултат 19,38 м, хвърляйки от специално столче и засилвайки се хваната за мек прът, забит до нея.
"Чрез мекия прът самото движение и техниката на хвърляне, наподобяват тези при здравите хора", казва брат й. "Той играе роля на крака, тъй като при хвъргачите импулсът идва от върха на пръстите на краката". Радостин обяснява това, заради новите правила, според които Даниела вече ще хвърля с твърд, както е било и на състезанието в Дубай (но с компромиси за други състезателки). "Така вече няма засилка назад, тренировките стават много по-груби, трябва повече сила, отколкото техника, и се губи красотата на хвърлянето..."
Даниела приема това просто като поредното предизвикателство, макар и с типично конспиративния за спортист маниер ("Великите сили в спорта искат да разкарат малките"). Вместо да лежи на оплаквания, тренира минимум по три часа на ден, а с допълнителните рехабилитационни упражнения, трудът й надминава този на професионален спортист.
"Преди фитнеса имам час и половина хвърляне, независимо от снега. Като се намокри копието, го сушим на двигателя на колата, в малко първобитни условия работим, но така е по-сладко", обяснява и допълва, че след тренировките и рехабилитацията в Павел Баня продължава с упражненията у дома... "Понякога не ми стига денят"
В крак с времето
Дори да й остане време, не ходи на публични места именно заради инвалидната количка, освен ако не е крайно наложително. За, най-просто казано, гордостта й, има и чисто физически аргументи - започнала от нулата с изправяне на шведската стена у дома си и пълзене, вече ходи с помощта на ортези, проходилка и канадки. "Това обаче не е 100-процентово ходене. Искам да махна количката, а после и всички помощни средства. Благодарна съм, че всички тези състезания имат награден фонд, чрез който мога сама да финансирам лечението си и да съм в крак с всички новости", казва Даниела, която спечели златни медали на световното в Индия през 2009 и на европейското през 2010 и междувременно е помагала със средства и съвети на хора в нейното положение.
Единствената необходима "глезотия", която си е позволила е нов автомобил, след като тази година изкарва шофьорските курсове. Всички други средства отиват за възстановяване, спортни и рехабилитационни уреди, но Даниела и семейството й твърдят, че се оправят сами и отказват да публикуват сметката за набиране на средства, с която малко след инцидента събират 32 хиляди лева. "Има достатъчно деца, на които трябва да се помогне", категорична е копиехвъргачката.
Тази година е претърпяла поредната тежка операция. След премахването на металната пластина от първата и три присаждания на стволови клетки, се налага нова интервенция, заради струпване на мъртви клетки около гръбначния мозък и образуване на течна киста, която възпрепятства преминаването на импулса. Даниела се състезава в това състояние в Нова Зеландия тази година, където се класира 4-а на копие и веднага след това се подлага на операцията, последвана от ново възстановяване, нови болки и съмнения за чудеса.
Като истински спортист, не си пробутва проповедническа настървеност, за сметка на изрядни действия. За Лондон 2012 не трябват повторения на мантри, а на упражнения. Междувременно кокетно се пази да не наедрее и е обичана от мъжа, пред чиито очи пада - и вече става. Сънува, че бяга.
