Градски наръчник за оцеляване на чужденци

Мили ми чужденецо! Ти, който по някаква причина си се озовал в пределите на нашата страна. Ти, за когото досега България е било просто интересно звучащо име на дестинация с не особено световноизвестна история.

Ти, който смяташ да прекараш малко повече от 24 часа из нашите улици, като чисто приключенски се впуснеш в града ей така, сам и без подкрепата на някой отдаден екскурзовод или български приятел.

Добре дошъл в нашия град!

Това е първото и най-позитивно нещо, което като българка мога да ти кажа. Виждам те от време на време, не много често, да се въртиш малко объркано на някой софийски ъгъл с карта на града в ръка и да се чудиш накъде да поемеш.

Понякога крачиш уверено с огромната си раница на гърба и с откривателска усмивка приемаш всяка наша си неразбория. Друг път бавно се разхождаш с фотоапарата си и снимаш я някой стар москвич до кофа за боклук, я някое просяче на светофара, я някой мил старец на входа на църква...

Опитвам се да видя града си през очите ти. И нас, българите. И, трябва да ти кажа, малко страх ме хваща от тази среща.

Не, защото тук няма да ти хареса - напротив. Вероятно ще си тръгнеш оттук ужасно впечатлен, ще събереш русите си приятели на по бира и дълго ще им разказваш за това „неоткрито" място, за тази „най-добре пазена тайна на Балканите", за тези „интересни хора".

Преди това обаче нека в следващите няколко реда малко те подготвя за България. Нека те „преведа" през София по възможно най-безопасния за теб, чужденецо, начин.

Защото нищо от това, което виждаш у нас, не е това, което то всъщност е. И всяка твоя цивилизационна даденост тук се разбива на толкова много и различни варианти, че ще ти е невъзможно да си подредиш опита в стройна система от пътешественически спомени.

В България английският не е езикът, на който задължително ще се оправиш.

Той принципно не се говори от населението на над шейсет годишна възраст. Малко по-младите по-скоро могат да разменят някоя и друга дума на този език, без да влизат в кой знае какви разговори, а пък най-младите го знаят предимно от компютърни команди и рап парчета.

Има, разбира се, хора, които го говорят чудесно, но вероятността да попаднеш точно на тях на улицата не е голяма. Иначе българите сме услужливи хора и когато чужденец ни спре, за да ни попита за нещо, ние правим всички опити да му отговорим. Понякога това означава да повтаряме едно и също нещо на български бавно и все по-високо.

Чужди езици слабо или изобщо не говорят и служителите на реда, така че не си мисли, че полицаят на кръстовището ще те разбере, когато го попиташ къде е еди какво си. За всякакви там кондуктори, продавачи в сувенирни магазини, музейни работници или портиери и охрани изобщо да не говорим. Тях, имам чувството, ги избират с условие да НЕ говорят чужди езици.

Нашите улици обичайно нямат номера.

Не, по адрес те си имат, но ти няма как да ги видиш, защото тях просто ги няма. Никой не счита за нужно да поставя метална табела или пък дори с боя да изпише точния номер на улицата, защото те тия, които си живеят там, нали си го знаят, защо ще ти е притрябвал пък на теб?!

Малко извън центъра пък и улиците стават безимени.

В тесния център все още има някакви табели с имената на улиците, при това изписани и на латиница, така че когато търсиш един адрес, все пак можеш лесно да намериш поне двата тротоара, на които евентуално се намира.

Излезеш ли в кварталите обаче, жална ти майка чужбинска!

Гугъл навигатор може и да те хване, но не е сигурно дали няма да те преведе през жълтите павета, за да те изведе от Ситняково до Дружба 2. Тогава единственият ти вариант за спасение е да си вземеш такси. Там пък е друга история.

У нас такситата много често не са никакви таксита.

Не само, че може да са просто жълти коли с шофьори мошеници, които да те возят на десет пъти по-висока тарифа, само защото не си оттук.

Ти това си го знаеш - нали си турист и си видял вероятно и Индия, и Русия, и разни други страни с висок морал на населението, работещо в обслужващата сфера. Не, у нас таксито, на което се качиш, може да си е съвсем легално, с всичките там разрешения и чудеса.

И въпреки това вътре да мирише на зоологическа градина, а шофьорът да е неразкрит пилот от Формула 1, който е убеден, че кара самолет и че ти, чужденецо, си дошъл у нас, за да умреш именно в него, возейки се по софийските павета.

Ходенето по софийските улици изисква двойна концентрация.

Когато вали дъжд или пък е заледено, непременно си гледай в краката. Нашите тротоари са направени с плочи, които месец след поставянето си започват да хлопат. Скоро след това се и чупят и така се превръщат в чудесни малки трамплини, които яростно хвърлят кал върху краката ти, когато ги настъпиш.

На тротоарите ни често се появяват и разни ями, защото ремонтите по подземните жици за ток или водопроводната система винаги започва планово СЛЕД като тротоарът е току-що направен.

Често дори службите нарочно изчакват всичко по тротоара да бъде завършено, за да започнат самоотвержено да го разбиват. След това повторното оправяне отнема месеци, че и години, защото, както вече казахме, то трябва да е непосредствено близо до предстоящ нов голям ремонт. Иначе е безсмислено.

Когато пък навън натрупа сняг, ти, чужденецо, трябва да се движиш по улиците, внимателно следейки стрехите на сградите.

Това се налага, защото от покривите на софийските кооперации заплашително се навеждат огромни буци сняг и лед, които могат да се стоварят на чужбинската ти главица и завинаги да те оставят във вечните софийски полета.

Понякога будни граждани ограждат най-опасните участъци с подръчни материали, затова не се стряскай, ако изведнъж на тротоара видиш странна инсталация от столове, пластмасови бутилки, кашони и клони - това е направено с единствената цел да опази живота ти от смърт от градската лавина, която те дебне на всяка крачка.

Колелото не е подходящ транспорт за София.

Той не е и за България, но това е една друга тема. Та, ако си мислиш, че с колело можеш да се придвижваш в столицата ни, по-добре си направи завещанието преди да яхнеш велосипеда. Нашите улици не са направени за велосипедисти и малкото алеи, които имаме, предлагат истински абсурди, като челна среща с билборд, скок в яма или прескачан на паркирал автомобил.

Паркирането на автомобилите у нас няма логика.

Ясно обозначените паркоместа за инвалиди най-често се заемат от ужасно скъпи модерни возила, които може би ще те накарат да си мислиш, че у нас грижата за хората в неравностойно положение е толкова голяма, че те рязко повишават стандарта си на живот. Ами не, не е толкова хубаво и хуманно.

Просто тук твърде често най-скъпите коли се карат от най-големите престъпници, които така и така нарушават всякакви закони, на едно инвалидно паркомясто няма да завземат! Пък и, както сигурно ще забележиш, у нас няма много инвалиди.

Просто защото градът е направен така, че умишлено да им е адски неудобно да се движат из него и така да си стоят залостени у дома. Другото, което ще смути подредения ти граждански взор е, че можеш да видиш паркирани коли навсякъде - на входове на подлези и магазини, върху пешеходни пътеки, в градинки, на тротоари. Да, има кой да контролира това, ама и ние не сме го виждали.

В България тачим повече смъртта, отколкото живота.

Това ще ти стане ясно още, когато видиш стотиците некролози по улиците, от които те гледат преселили се във вечността хора. Ако има кой да ти преведе текста на въпросните съобщения, ще се изненадаш от поетичността, която храним по отношение на края на живота.

У нас за смърт се говори винаги тихо, тъжно и много намръщено, дори и по телевизията.

Ние много страдаме за някого, когато си отиде. Почитаме смъртта, но на живота гледаме като на форма на безсмъртие - караме без правила, готови сме да набием някого, защото ни е засякъл на светофара, разчитаме повече на баячки и екстрасенси, вместо на доктори...

Отношението ни към домашните любимци е като към инвалидите.

Имаме ги наоколо, за да си доказваме колко сме добри, но в момента, в който затрудняват с нещо така скъпоценното ни ежедневие, сме готови да ги наритаме.

У нас, понеже всичко и навсякъде ни е много чисто, не можеш да влезеш с куче дори в железария. Да не говорим за разни там западноевропейски изгъзици, като да си с кучето си в ресторант или в аптека.

В същото време голяма част от собствениците на четириноги небрежно приемат града за една обширна кучешка тоалетна и не считат за нужно да почистват задните произведения на своите любимци. Така кръгът се затваря, а и глутниците бездомни кучета, които бродят из столицата ни, свършват останалото.

Те, милите, не са виновни за съдбата си - обикновено са резултат от изхвърляни на произвола домашни любимци, имали неблагоразумието да подразнят с нещо перфектните си стопани.

Хубавите неща у нас обикновено са скрити.

Независимо дали става дума за музей, интересен магазин, заведение или клуб, най-важното за него е да е максимално скрито. Ако просто ей така се движиш из София и искаш да попаднеш случайно на най-готините места, по-вероятно е нищо да не ти се получи и да си останеш да кръжиш в отчаяно глупавите туристически окръжности.

Защото, убедена съм, няма да има кой да ти каже да тръгнеш по ул. Шишман вместо по Раковска или бул. Левски, или пък да подхванеш паралелните улички на Витошка, вместо да тръгнеш по розово-жълтите й провинциални павенца. Що се отнася до музеите, те у нас са най-добре пазените от чужди очи места. Професионалната реализация на един български музеен работник се изявява в това огнено да следи никой да не влезе в музея или пък, ако случайно влезе, бързо да излезе оттам, без да е видял нищо интересно.

Къщите-музеи на нашите писатели тънат в разруха и забрава, другите ни музеи имат перфектното неудобно работно време, а пък музеят на социализма е изключително трудно намираем. Можех дори да заподозря неговата управа в таен мениджърски ход за привличане на туристи с идеята, че соц музеят е по социалистически прикрит и задача на посетителите му да го намерят, колкото и трудно да е това.

Обаче е далеч по-просто - не просто НАИСТИНА не искат хората да ги притесняват с присъствието си, затова по никакъв начин не се обозначават в градската среда.

Накрая, един от най-редовите монолози, които ще ти се наложи да изслушаш в Бъгария, е този за нашата история.

По-скоро за нашата велика история. Без дори да си питал, ще разбереш, че цялата световна или поне европейска цивилизация е тръгнала оттук. Че на тези няколко хиляди квадратни километра се е случило всичко важно в световната история.

И че, докато ние, българите, това сме го правели, ти и твоите хора сте били едни никакви сбирщини от диваци, опитващи се да завладеят някоя и друга територия. Най-огнени в тези националистическо патриотарски изблици са малко по-възрастните хора, с които ти, понеже си възпитан, ще се съгласиш.

Това е и правилната стратегия, защото само така те ще са доволни и ще те приемат като „мноо симпатичен човек, който не се надува".

Захванеш ли този спор с по-младите българи, честно казано, не изключвам възможността и някъде да те набият. Затова кимай там с главата (обратно на европейските ти навици за кимане за „да" и „не") и не се вживявай. Така или иначе няма да ги убедиш в нищо.

А иначе, уважаеми чужденецо, нашата страна наистина е прекрасна.

Има чудесна природа, която ние старателно се опитваме да съсипем. Има добри хора, които така озлобяха през последните години, че и аз се чудя къде се дянаха.

Имаме четири сезона, сравнително все още чиста храна и възможности за бизнес, които изтъняват с всяко ново правителство. Да, има го и онова чувство за свобода, както ти ще го наречеш, когато поживееш тук. Истината е, обаче, че това не е свобода - това е безхаберие. Свободия.

Затова и наред с мръсните думи, които задължително първо ще научиш на български, научи и основния български израз, който можеш да прилагаш навсякъде и по всяко време: „Не ми пука!".

Защото и на теб скоро ще спре да ти пука тук, повярвай ми.