Раждането на едно дете винаги е особено събитие. Едно дете идва на света на пръв поглед пълно с всички възможности за избори и развитие, но също така и натоварено с неимоверни очаквания.
Защото за всеки родител детето е един въображаем шанс за репарация, един втори шанс да се сбъднат всички несбъднати мечти, да се реализират всички пропуснати шансове и да се получи по един своеобразен начин всичко онова, което на тях самите е било отказано.
Родителите обикновено не си дават сметка, но често проявяват тази тенденция в най-искреното
си желание детето им да има всичко и в несъзнателното поведение да му осигурят онова, от което са се чувствали лишени. Така обикновено родители, които са израснали с много строго възпитание, се опитват да бъдат по-либерални, родители, които изпитват усещането за липса на обич и грижа в детството си, са свръхпротективни или обратното.
"Искам да има това, което аз не съм имал", казват често те. И се опитват това буквално да бъде така. Това е особен вътрешен процес, който - като повечето неща в живота на личността - е обагрен от нейния собствен исторически и преживелищен опит. Както често се казва в психологията, всеки е продукт на собствената си история и на начина, по който мисли за нея.
За да се развие и роди всяко дете, то има нужда да бъде инвестирано - от очакванията и фантазиите на своите родители (или поне на единия) за него. Това е една специфична емоционална, психична инвестиция, която всеки родител прави, фантазирайки си какво ще бъде детето му, как ще порасне, какво ще харесва, как ще изглежда. Специалистите често ги окуражават да правят това, защото то е жизненоважно за развитието на личността на бебето.
Ето защо раждането на недоносено, застрашено от болест или увреждания дете представлява огромна трудност за родителите. Не само реална, житейска трудност, но и вътрешна, личностова, психична трудност, която отключва поредица изпитания както в отношенията помежду им, така и трудност - най-вече свързана със способността им да се отнасят към детето.
След трудностите на бременността, на очакването и на раждането, би трябвало да дойде
компенсацията, която да донесе облекчение и щастие. Ако вместо това събитията поднесат не само липса на такава компенсация, но и отключване на буря от тревоги, това предизвиква последици, които пораждат още по-важни въпроси.
Как да се продължи нататък? Възможно ли е немислимото да се приеме?
А съществува ли начин да се предотврати? И ако отговорът е "не"?...
В своята книга "Изоставащото дете и неговата майка" Мод Манони - психоаналитик и съосновател на световноизвестното училище за психотични деца и юноши в Боньой и пионер в психоаналитичната работа с деца с увреждания, пише: "Какво е за майката раждането на дете? Доколкото това, което тя желае по време на бременността, е преди всичко реванш или повторение на нейното собствено детство, появата на детето ще заеме място между нейните несбъднати мечти: мечти, които са натоварени да запълнят това, което е останало празно в нейното собствено минало, фантазмен образ, който се наслагва върху "реалната" личност на детето.
Това мечтано дете има мисията да възстанови, да поправи всичко, което в историята й е
било смятано за недостигащо, почувствано като липса или да продължи това, от което
е трябвало да се откаже." *
Тогава какво се случва в такъв момент? Освен краха на всички очаквания и трудността да се
приеме една такава реалност, трудността да се инвестира едно болно дете, страхът какво би могло да се случи с него и какъв ще бъде животът в бъдеще, тук се прибавят и изключително тежките чувства на вина и на усещането за един своеобразен провал в най-определящата за жената функция - способността да създаде и роди едно здраво дете.
Изглежда като провал в най-основното не само за една жена - да е способна да има деца, но и
за човека изобщо - да бъде креативен, да създава. Бащата, макар и на пръв поглед по-встрани, също преживява болезнено всичко, което реалността сблъсква с най-съкровените му мечти и представи.
Човешката психика има определена специфика, която предопределя начина, по който реагираме, когато се сблъскаме с криза, катаклизъм, нещо,което застрашава нашата физическа или психична цялост. Специалистите познават добре тези етапи и биха могли да подпомогнат родителите в това да преминат, доколкото е възможно, по-плавно през тях.
А след това?
Приемането обикновено означава интегриране на събитието - каквото и да е то, като част от историята ни, отказ от желанието да го премахнем, но за разлика от примирението, то ни позволява да останем активни и да се опитваме да направим нещата така, че те да са по-добре.
"Страданието не може да се забрави," казва Франсоаз Долто, която е педиатър и същевременно
една от най-емблематичните детски психоаналитици, "но трябва да се надмогне. То трябва да се обговори."
Онова, което може да успокои страданието, е не вкопчването в него и преповтарянето му, а това то истински да бъде посрещнато и на него да се каже нещо, което не го омаловажава като го отрича или залъгва, а което го посреща с истина и откровеност.
"Очевидно, пише Долто в кигата си "Всичко е език", когато някой се оплаква непрекъснато
от някакво страдание, изпитваме желание да му запушим устата, за да замълчи - като например децата, страдащи от миопатия или децата, родени с някакъв недъг. В подобни случаи има само една възможно решение, а именно да им се говори истината и да се вслушаме в това, което искат или могат да кажат от своята гледна точка...
На дете, чиято прогноза за момента е неизбежно влошаване, трябва да се каже веднага:"Ти имаш
недъг, който може да става все по-тежък; само ти знаеш какво чувстваш и може би би могъл да забавиш влошаването на болестта, може би... но не е сигурно." Важно е да се запази общуването.
Важно е детето, което е болно или родено с недъг, да получи шанса да остане субект, който
има желания, воля и избор и когото не превръщаме единствено в обект на манипулации, процедури и лечения, които - макар и ориентирани към една единствена цел - да се подобри, могат да се превърнат в садистично мъчение, на което те подлагат без думи и без отношение, понеже то е оставено по подразбиране.
Болестите, недъзите и смъртта, колкото и ужасни и страшни да са за възрастните, които пренасят собствените си чувства към децата, са част от живота. И понякога децата усещат това по-добре. Понякога субектът, подкрепен от някой, който не претендира фалшиво, че може да премахне
страданието и страда още повече, че създава тази заблуда, а просто го признава, може да се окаже в състояние сам да намери по-добър начин да го преодолее.
Ако изглежда шокиращо за непрофесионалистите, може би дори смехотворно - да се говори на
едно бебе на дни, то трябва да се каже, че дори психоаналитиците, които работят с думите и отношенията, понякога спорят кога думите наистина започват да имат значение.
Завършам с една история, описана в книгата на Долто, която - понеже описва автентично
страдание, е може би по-красноречива от всичко, казано до тук:
"Едно от първите деца, които лекувах и което днес се оправя добре, бе предупредено със
самото си раждане за своята генетична аномалия. Този пример стана известен, защото бащата и майката успяха да помогнат на лекарите и детето се научи да живее със своята тризомия. Майката
ми беше писала от клиниката: "Откакто се роди дъщеря ми, плача непрекъснато. От три дни не знам какво да правя, тя се роди с тризомия 21 ** ."
Отговорих веднага: "Кажете на Вашата дъщеря защо плачете, че тя е с тризомия 21, че не е
като другите деца, за които се знае как да се отглеждат. Употребете думата "генетична аномалия" и й кажете, че плачете, защото заради тази аномалия не знаете как ще успеете да я отгледате и се страхувате да не бъде нещастна."
Родителите се почувствали напълно объркани от писмото ми, но си казали: "Какво рискуваме? Ще й кажем." В резултат видели необикновената усмивка на това бебе на пет дни и от този момент нататък започнало невероятно общуване с детето, което е изключително интелигентно...
Всеки път, когато изниквала някаква трудност, майка му му казвала: "Ти знаеш, обясни ми какво трябва да направя за теб"...
По-късно дали детето на детска градина, тъй като имало желание да бъде с други деца. Майката намерила малка градина, където го приели, нещо като ясла за по-големи деца. Тя била джудже сред останалите, подобно на много деца с монголизъм, които не растат. Един ден една жена казала: "Това момиченце има странна физиономия, все пак". Детето било на 26-27 месеца, не можело да говори хубаво, но се приближило до жената и избърборило: "Аз имам тризомия 21".
Жената била изненадана: "Какво, какво ми казва то?" Казва Ви, че това е, защото е монголоид, с тризомия 21 - повторила учителката...
...
Така можете да помогнете на дете. Ще ми отговорите: "Защо трябва да се постъпва по този начин?" Защото изграждаме личността на базата на истината, а не на лицемерието. Лицемерие е да се преструваш, че вярваш, че децата ще се интегрират само защото учителката ще спомогне за това. Съвсем не. Необходимо е да се сложат верните думи върху това, което преживява детето." **
* Манони, Мод, "Изоставащото дете и неговата майка", пр.д-р А.Гамова, изд.ЦПСП и БПП 2006
** Синдром на Даун
*** Долто, Франсоаз, "Всичко е език", пр. Кр. Сиракова, ИК Колибри, 2006
