За (не)спортуването и кризите ни

Завършилото Европейско първенство, разгарът на лятната ваканция и предстоящите Олимпийски игри са достатъчен повод да зададем ребром три въпроса, които на пръв поглед нямат пряка връзка: Защо ни нямаше на терените в Полша и Украйна, защо децата ще безделничат и тези три месеца и защо малкото очаквани медали в Лондон ще ни излязат през носа.

Това е първата от общо три статии по темата за състоянието, миналото и перспективите на детско-юношеския ни спорт и влиянието му върху състоянието на обществото.

Без излишни встъпления искам да ви представя мнението ми, което може да ви се стори познато от собствените ви впечатления, но не и от публичните коментари на истинските и мними специалисти и анализатори. Детско-юношеският спорт у нас има два главни и няколко второстепенни проблема, от чието разрешаване или допълнително забатачване до голяма степен зависят качеството на живот на отделната личност, перспективите пред обществото и бъдещето на нацията като цяло.

Ето и първите два:

1. У нас относително малък брой момчета и момичета посещават редовни изънкласни занимания със спорт.

2. Ниското средно ниво на предлаганите извънкласни занимания със спорт за подрастващи.

Комбинацията от първото и второто е в дъното не нерадостното ни положение и основна предпоставка за бедите, които тепърва ще преживеем, ако не опитаме смяна на посоката. Тук е моментът да внеса две уточнения. Първото е свързано с дефиницията за спорт, която се е променила чувствително от края на 19-ия век до наши дни. Да видим само определението за спорт, прието от Съвета на Европа:

„Всички форми на физическа активност, които чрез случайно или организирано участие целят да изразят или подобрят физическата форма и психическото здраве, като изградят социални взаимоотношения или постигат резултати при състезания на всички нива".

Така от разговора автоматично отпадат физически активности, които не създават, а дори унищожават човешките взаимоотношения (асоциалното блъскане в залата или преследване на резултати на всяка цена), а второто е за 4-те компонента на спорта като образователен процес за подрастващи - база, треньори, методика и желание за развитие. Всеки път, когато някой ви заговори за организиран детско-юношески спорт, независимо от региона или нивото, винаги се опитвайте да го оценявате по всички компоненти, а не само по изкуствения терен или лъскавите анцузи.

Качеството на предлаганите занимания е в пряка връзка и със слабия интерес, защото децата много бързо усещат измишльотината и само най-упоритите от тях продължават да тренират и след като осъзнаят размера на имитацията. Разбира се, трябва да признаем, че огромна част от българските момчета и момичета почти нямат достъп до каквито и да било смислени занимания със спорт.

И преди да ви предложа малко статистика и резултати, за да не ме обвините в голословност, ще си позволя да маркирам и втората група проблеми. Те са второстепенни, но по-точното определение за тях е, че са производни на главните.

За повече от 20 години нито академичната общност, нито ветераните, нито журналиститe успяха да дадат точна диагноза на моментното състояние  и да оформят коректна оценка на миналото, в което са заложени доста проблеми, но и решения. Продължаваме да сме свидетели на сляпо робуване на очевидно сгрешени приоритети и инерция, на липсата на воля за положителна промяна. В огромната си част детско-юношеският ни спорт е станал синоним на крещяща простащина, завладяла деца, родители, треньори и организатори. Повсеместно липсва положителен личен пример и доброволния труд в спорта.

Спортът в училище е една формалност, а това е пречка и за развитието на извънкласните занимания и на създаването на трайни навици за студентските и работни години. За капак идват машинациите, уговoрените мачове и интригите. Не е случайно, че двете ни най-популярни спортни звезди Димитър Бербатов  и Матей Казийски си тръгнаха от националните отбори след разминавания с ръководствата на съответните федерации. Лошата морална среда пречи на изграждането на успешни състезатели, а това пък лишава младото поколение от положителни примери за подражание.

Едно от златните бизнес правила гласи, че за успеха са нужни пари, време и работа. Според тази класическа формула, ако не ви достига някой компонент, компенсирате с останалите. За детско-юношеския спорт това обаче не се отнася. И в момента той поглъща сериозни пари, време и усилия, но резултатите са плачевни. Предполагам, най-много от вас ще кажат, че парите са малко. Никой не знае колко са те в момента, но е безспорно, че най-много инвестират родителите - истинските стожери на спортуващите момчета и момичета. Каквото и да ви говорят, общините, държавата и бизнеса дават трохи за детски спорт, а за какво отива лъвският пай всеки от вас може да провери и сам.

И така, нека се върнем на началото. На Евро 2012 Балканите бяха представени от Хърватия и Гърция, страни, с които можем да се сравняваме и икономически и демографски и футболно. Нека обаче видим колко са картотекираните играчи до 18 години в (уж) закъсалата ни южна съседка - 120 000. А колко ли са в бъдещата адриатическа членка на ЕС - 74 153. И сега да проверим колко деца и юноши са картотекирани у нас - 18 000.

Няма грешка, изоставането ни не е в 2-3 000, количественото ни изоставане е в пъти. Вие сте достатъчно интелигентни, за да видите тенденцията в това кои страни редовно участват на финали на големи първенства и кои редовно ги гледат по телевизията. Мнозина веднага биха се навели да събират камъни, с които да бомбардират сградата на БФС, но не мисля че това е най-правилният ход в случая. Боби Михайлов и компания могат да бъдат обвинявани в какво ли не, но те не са виновни, че стотици общини и клубове са загърбили своите деца и че в хиляди училища, квартали и села няма организиран футбол. А за това се искат 10-15 деца, един треньор, няколко съмишленици, едно игрище, две врати, десетина топки, малко пособия, един учебник, скромна екипировка, символичен бюджет и голямо желание. Вие кажете кое точно липсва във вашия град и квартал, във вашето училище или село.

Давам ви примера с футбола защото е най-популярен, най-демократичен, най-достъпен, но от него можете да си направите изводите за нивото на баскетбола, волейбола, леката атлетика, плуването, тениса и всичко останало, та чак до хокея на трева и стрелбата с лък. Малко спортуващи и ниско ниво на предлаганите занимания.

Според ГРАО в България живеят 982 000 момчета и момичета между 5 и 18 години. Колко от тях според вас редовно споруват - 5 или да кажем 10 %. Според мен са под 10 със сигурност, а това означава, че 800 000 български деца си нямат елементарна представа от някава форма на организиран спорт.

Така можете да си обясните шляенето на децата в учебно и извънкласно време. В скоби ще ви напомня, че над 1000 от общо 3000 училища в страната нямат нормални условия за провеждане на часовете по физическо възпитание. И ето че в този приятен кафеджийски тон стигнахме до поредната телевизионна дъвка - Олимпийските игри в Лондон. Те биха били чудесен летен отдушник за всяко общество, което е осигурило адекватни условия за спортуването и нормалното развитие на своите деца. У нас обаче участието на тези игри е пирова победа, а всеки медал ще ни струва скъпо и прескъпо. И тук не става дума само за вложените от държавата (наши) средства, за модел, за приоритет за погрешно заложени цели.

България се намира на 11-то място в класирането по медали от игрите в Пекин сред страните от ЕС, но е твърдо на последното 27-о място в изследването на Евробарометър за редовното (най-малко веднъж седмично) спортуване на нашите граждани.

Нека сега да се запитаме кой е главният ни проблем и как трябва да го решим

Ако това е незадоволителното ни представяне на последните Олимпийски игри, то ние трябва сериозно да се готвим за срив в Лондон, защото такава е тенденцията. През 2004 имаме 12 медала, през 2008 - 5, а през тази година оптимистичната прогноза е за 2-3. Но дори и да спечелим 15 ние няма да сме на 11-то място от страните в ЕС, а най-много на 8-мо, защото Румъния и Унгария печелят средно по два пъти повече медали от нас и едва ли ще ги изместим. Тоест за три места напред в тази класация, ние жертваме цяло поколение.

Това не е никак крайна оценка, защото основният ни проблем се е очертал от години и за да го видим нямаме нужда дори от проучването на Евробарометър. Достатъчна е една разходка в центъра на София, големите градове или някое ломско село. Достатъчен е един поглед в произволно избран коридор на коя и да е поликлиника или болница. Достатъчна е само една криминална страница от рояка стари и нови таблоиди.

Те са изпълнени с трътлести момичета и момчета, които имат повече болести, отколкото в пищовите на студент по медицина първи курс. Висококалорична и нискокачествена храна, никакво движение и традиционно асоциално поведение. Милиони млади и стари, които не мислят нито за себе си, нито за другите. Живуркане в будна кома с всекидневни жертви...

Така липсата на модерен масов спорт у нас води до съсипването на и без това топящата се нация.

Тук е мястото да цитираме печалната истина за здравния ни статус. Годишно в България се регистрират от статистиката на Здравната каса около 40 хиляди инфаркта. Ако средно в Европа коефициентът за тази смъртност е 478 на 100 000 души, то у нас той е 737 на 100 000. Ние сме лидер по този показател в ЕС и с два пъти повече инфаркти сред хората в активна възраст (20 - 60 г.), спрямо развитите страни на континента.

Така стигнахме и до разхищението. Объркали важността на проблемите ние пилеем пари, което в критичен момент като настоящия е равносилно на кражба от бъдещето на България. У нас масово не се цени човешката личност, чудесната ни природа и с труд изкараните пари в държавата и бизнеса.

Повечето от нас не ценят това, което имат и логично нямат това, което искат.

Бедните искат пари, а богатите спокойствие. Здравите искат шанс за развитие, а болните втори шанс. Всички искат по-добро бъдеще, но малцина съзнателно работят за него извън ужасяващата егоцентрична представа за собствения успех. Замислете се, пука ли им на чехите, финландците и белгийците, че са след нас по-медали, когато техните граждани спортуват, работят и творят? В същото време мнозинството от нашите сънародници, масово работещи за по има-няма 300 евро, скъсва старите дивани от седене и лежане и се ядосва на поредната ни надежда за олимпийски медал, която е била хваната с допинг...

Политиката е като футбола, но не точно.

Тя е сложна игра за умни хора и има незаобиколими етапи във всяко свое проявление. Вземането на правилно политическо решение изисква: (1) да се направи анализ на проблемите, (2) да се поставят общите цели, (3) да се предложат политическите мерки и (4) да се направи калкулацията за необходимите средства. В конкретния случай, ако приемем, че заради постоянната криза, парите у нас не са в изобиле, трябва да се реши къде и как да се инвестират повечето от тях: в детско-юношеския и масов спорт или в комесриалния професионализъм и подготовката за поредните олимпийски игри.

За съжаление повечето от влиятелните българи (имащи пари и власт или власт и пари) в момента не виждат по-далеч от следващата прерязана лента, от мимолетното отъркване в шампионската слава и колекционирането на кънтящи на кухо тенекиени купи. Това предопределя нерационалния начин, по който те израходват своите, а често и нашите пари.

Малцина у нас разбират, че ако се промени посоката на управление ние първо ще избегнем сблъсъка с айсберга от демографски, социални и икономически проблеми, който се е изправил пред нас и след това ще поставим отлична основа, освен всичко друго, и за много бъдещи и престижни спортни успехи.