Дръж се, чужбино, българин те гази!

Може и да сме малка нация. Може и да не ни знаят къде сме на картата и да ни бъркат с Бразилия и Румъния. Може и да нямаме велики открития, световни умове и артисти и култура, с която да сме разпознаваеми. Може и да сме има-няма седем милиона българи в родината и още два-три милиона извън нея.

Едно обаче не може да ни се отрече - всички сме на хорото!

Не се изразявам метафорично, съвсем буквална съм. Де що има българин по света и у нас, каквото и да прави, все в един момент ще се окаже прихванат между рипащи в неравноделен ритъм сънародници. А ако още не се е хванал на хорото, хорото ще го хване с поредна информация как в някой далечен световен град българи дружно тропнали едно право насред центъра пред ококорените погледи на международната общественост.

Масовото хорово играене из чужбина започна като мила инициатива на родолюбиви емигрантски дружества. Неусетно премина в нещо като фолклорни флашмобове, с които за кратко нарушавахме тихото цивилизовано спокойствие на лишените от подобен народен танц общества.

Днес обаче световното българско хороиграене е тренд. Доказват го ежеседмичните възторжени постове на разчувствани от националното си богатство българи, в които се възпяват хоровата танцова стъпка и балканския дух. И видеоклипове се прикрепват. Да пращим по шевовете на носиите си от гордост как австрийската, чикагската, мюнхенската или не знам си коя земя стене под опинците на родните моми и юнаци. Дръж се, земьо чужбинска, българин те гази!

Нямам нищо против народните ни танци, напротив. За разлика от много българи, харесвала съм ги винаги.

Умея няколко не толкова сложни стъпки, които с ентусиазъм връзвам в ритмична поредица, когато се вие хоро на сватба или празник. Знам поне двайсетина народни песни, които обожавам да пея, когато някой иска да ме чуе или мястото и средата го допускат.

Винаги съм вярвала, че националната идентичност се носи и от фолклорното наследство, а ние поне такова си имаме.

Но някак в двайсет и първи век не е ли по-логично светът да ни опознава повече със съвременната ни култура и артистичен образ, отколкото с масови народни танци отпреди два века?

Няма ли повече смисъл в това да узнава за днешните хора, които в тази страна или извън създават изкуство и поддържат миналото чрез достойни сценични интерпретации, вместо да зяпа масови групи от патриотично заредени българи да дзупат върху най-големия роден фолк кич "Бяла роза ще закича"?

И като сме се хванали да впечатляваме Европа и Америка с хорца, не сме ли като в онези безумни клипчета, които трябваше да рекламират България по време на европредседателството, в които нищо друго, освен носии, пафти, цървули, рози, кози и коне се не види?

Българите сме завистливи хора. Като сме си у дома, в родината, ще се надпреварваме да се ритаме по кокалчетата и да си обясняваме взаимно кой колко не може, не заслужава и не е талантлив. Няма гений, роден по нашите земи, защото гениалността му е първото нещо, което сънародниците му ще смачкат.

Ако български артист направи пърформанс някъде на някой световен градски площад, у нас възмущението ще е на всички нива - защо точно тоя, за какъв се мисли, селянин, това ли е най-доброто, което можем да покажем, колко па да е велик, то това неговото изкуство кой ти го не може...

Веднага ще му се изкарат кирливите ризи, ще се изрови някое досие за принадлежност към ДС, КТБ, КГБ или мутрите, ще "лъснат" връзки, европари и фондове. Обществеността ще гракне, че пак сме с българската простотия напред.

В родните емигрантски среди е същото. Милозливите срещи на българската диаспора по разни национални поводи най-често и по традиция са сбирки, на които всеки проверява докъде е стигнал другия, колко пари прави и "наредил" ли се е добре. Така до следващата масова емигрантска спявка има материал за обсъждане и сънародници за мразене.

Да си български емигрант означава, че освен всички други нормални трудности по преместването на целия ти живот в напълно нова среда, имаш и една основна - не можеш да разчиташ на другите българи за помощ. Разбира се, че има изключения, но са толкова малко, че само потвърждават правилото.

Да завият българско хоро в чужбина е горе-долу единственото нещо, което българите извън пределите на страната могат чистосърдечно да направят заедно.

Защото хорото принадлежи на всеки. Него няма как да делим, да му намираме кусури и да го променяме по свой вкус. Хорото е българщина на квадрат, геометрична прогресия, то е енергиен патриотичен заряд, гръмващ спонтанно из разни точки на света. Хорото е единствената възможност българин да застане рамо до рамо с друг българин. То е идеалната метафора за родната примитивна етика, в която показността винаги е по-важна от смисъла. Да гледат и да се дивят, тез пусти народи от тез клети чужбини!

Да се чудят и маят де се е чуло и видяло таквоз чудо незнайно мъже, жени, че и дребни дечини да се заедно хванат, хванат още зафатят на туй ми ти хоро българско, българско, че и световно! И да си чужбинци онемеят пред таз левска сила и тез гърди юнашки, дет тъй рипат по европейски ми тротоари, че си Европа горко разплакват.

Ой ми та тебе, Европо, не си ми сал ти горкица, а че и петте континента, тез братя и сестрици, дет ни хоро си имат, ни фолклорец да си на света покажат, че свят да ги забележи. Нек мълчи таз земя човешка, нек тръпне пред културата българска, културата, майно льо, селската...