На какво играехте като деца? Питам майка ми и след кратко връщане назад, тя ми казва: „Момчетата играеха на челик, когато не работеха на полето. А, ние, момичетата - на въже.". Някой помни ли какво е игра на челик*?
Аз помня, че батковците в моята махала мятаха лимки (стъклени топчета). Събираха се в някой ъгъл - скришно, тайно - и само звукът на удрящото се стъкло, шепотът и възгласите на успех караха нас, момичетата, да завиждаме за скрепения им с мълчание и съзаклятие другарски съюз.
Брат ми имаше колекция от лимки в едно чекмедже на огромния за петгодишното ми самочувствие шкаф и аз, да не ме види никой, качвах се на стола и претеглях в малките си шепи различните по големина прозрачни сфери.
Дълго се взирах в тигровото око на „бияча" и по детски си представях топчетата като перли със цветни съкровища в хладното си сърце. Един ден лимките изненадващо изчезнаха от чекмеджето и така „играта на стъклени перли" за мен приключи.
„Аз бях много добра на въже - припомня си майка ми - веднъж направих над 40 подскока". А аз си припомням играта на ластик и да си призная, никаква ме нямаше.
Уж бях спортистка, но точно тази акробатика ми убягваше. Виж, гоненицата и криеницата бяха друго нещо, дори сформирахме два отбора- момчета срещу момичета. И сериозно измисляхме стратегии и тактически уловки, за да се замерваме с фишеци (фунийки). И, естествено, бойните ни мераци преливаха от „стражари и апаши" в „партизани и фашаги". Не на шега проливахме кръв, а бойните ни викове се редуваха с укорите на баби, майки и бащи.
После се нахвърляхме с още неустановена и непозната страст на прескочи кобила, което никак, ама никак не вървеше, ако си се докарала с къса пола. В квартала имаше няколко стари, полусъборени къщурки, които, за разлика от днес, не бяха обиталище на клошари, а нашите крепости с бойници и амбразури, нашите бляскави царски дворци за принцове и Пепеляшки, малките ни колиби на чичо Том със светещи в ъгъла Аладинови лампи.
По-късно се превърнаха в любовни пещери, в които играехме на шише и свенливо се надявахме целувките да бъдат истински. И пак с този, за когото мечтаем. В двора, заключен между няколко ниски кооперации, разпределяхме силовите си пристрастия с точен удар в стомаха на противника при народна топка, а входове, огради и дървета бяха сигурното ни прикритие на жмичка.
Е, какво е жмичка? Ей така, стискаш очи в шепа, броиш до ... докъдето знаеш числата, после търсиш. Който изпревари, вика: Пу, за мен! Като се заплюем всички и, хайде, време е пак за федербал, дама и ръбче. И уж в ръба на тротоара се целим, а все някой прозорец става на парчета.
Един ден пораснахме. Правилата на играта се оказаха не по учебник и на сериозно започнахме да редим картите на живота, да подскачаме по пътеките на „не се сърди човече", да печелим и губим много по-реално, отколкото на „монополи", да ни завърта вихърът на промените, по-ураганен и от „туистър".
Игрите на честта загрубяха и заприличаха на патриотични игри, военни игри, задкулисни игри. Партизаните се преместиха в парламенти и офиси, апахите станаха апаши, стражарите - премиери. И не разбрахме кога, между „изпити по никое време" и краткото „синьо лято", международни играчи оплетоха конците на „тука има-тука нема", и как така игрите на съдбата бяха заменени от игрите на глада.
И все пак, измислени и фантазирани, продължаваме да пътуваме с машината на времето, прескачаме от девет планини в десета, а законите на джунглата се приемат с магическата пръчка на илюзията. Тошко Африкански, Атрею, Пинокио ни подават ръка и с вълшебното килимче на „Детство мое" прелитаме над хаоса на земята, за да се приземим в чудоландия Фантазия, където доброто винаги побеждава. На ужким и на игра - всяко момче е смелият рицар Ланселот, всяко момиче е събудилата се Спяща принцеса.
Дори сабята да е дървена, а царската короната - картонена, прашният двор е нашето царство, аз и ти сме Той и Тя. Завинаги деца!
*„Деца играят вън" е детски семеен филм от 1973 г. по сценарий на Георги Данаилов и режисьор Иванка Гръбчева
**Челик (желязо - от турски език) - стара детска игра. Върху дупка в земята или на стълб се слага парче от дърво или от друг материал. Със заострена тояга се удря това парче, то подскача и във въздуха се удря, като целта е да се метне надалеч.
