Свикнали сме да свързваме гробищата с тъжни и неприятни преживявания, да ги възприемаме като зловещи места, обитавани от зли сили и да забързваме крачка всеки път, когато преминаваме покрай тях.
Въпреки това, сред тихите алеи между старите надгробни плочи се крият много спокойни кътчета. Там, сред мълчаливата компания на хора, отдавна напуснали този свят, можем да намерим малко време за себе си и да останем насаме с мислите си.
Такова място е и гробището на Граматиково - малко село с дълга история, скътало се сред вековните дъбови гори на Странджа. Основано е през далечната 1347 г. от монаси и граматици, напуснали разрушения от турците манастир "Св. Богородица", които дават и името му.
През годините жителите на селото водят напрегната борба за оцеляването си.
Устояват на кърджалийските набези през 18 век, а през следващия търпят и безчинствата на отстъпващите по време на Руско-турската война черкези. По това време селото дава свидни жертви и губи старата си църква, опожарена от разбеснелите се кавказци.
Граматичани активно се включват в освободителните войни, бушуващи в региона. Дори участват в организацията на гръцкото въстание от 1821 г. Когато заверата е разкрита, за да не попадне жив в ръцете на турците, големият търговец и патриот Димитър Аязаджията сам слага край на живота си, поглъщайки отрова.
По време на Илинденско-Преображенското въстание Граматиково е център на революционен участък и формира собствена "смъртна дружина", чиято цел е да наказва предателите на съзаклятието и да извърши бойната подготовка на участниците в него. В началото дружината е съставена от 24 мъже, но когато на 6 август 1903 г. въстанието избухва в Странджанско, броят ѝ нараства до 80 души.
Задачата на тази дружина е да унищожи близката турска казарма. Цели 8 часа продължава завързалият се бой, но накрая целта е постигната. Това обаче не е краят - разгневени, турските власти издават заповед за всеобщ погром и селото е подложено на опожаряване.
От 300 къщи в Граматиково 170 са погълнати от пламъците на отмъщението. Загиват много жени и деца.
През годините Граматиково е видяло много мъртъвци. Едни умрели насилствено или от болест, други - в мир и спокойствие. Повечето от тях са намерили своя вечен покой в тишината на старото гробище, скрито сред дърветата на един от хълмовете край селото.
Там, по огрявания от слънцето склон, са наредени надгробните камъни. Много от тях са напукани и обрасли с лишеи и едва се подават над покриващата ги зеленина. Буквите по плочите са започнали да се заличават, но все още могат да бъдат прочетени.
Повечето гробове са от периода между 1940-та и 1980-та година, но се срещат и такива на починали в началото на века. Те напомнят за дългата история на този край.
Най-старата част на гробищния парк е на върха на хълма, където могат да се видят разкривените и обрасли с къпинаци останки от гробовете на отдавна забравени покойници. Оттам до входа се вият много пътечки, криволичещи между отделните парцели. Една от тях преминава покрай вековен дъб, чийто ствол служи като място за окачване на новите некролози.
Въпреки че става дума за гробище, атмосферата тук не е тягостна.
Местността е изпълнена с тихо спокойствие, нарушавано само от чуруликането на птиците. Шарената сянка, която хвърлят листата на дърветата, разведрява пейзажа, а свежите цветя, поставени пред някои от гробовете, добавят финални щрихи към очарованието на това място.
И тогава, когато тишината става най-осезаема, времето и пространството се сливат, за да ни срещнат с образите на нашите предци, припомняйки ни, че сме за кратко на тази земя и сме длъжни да намираме красотата ѝ дори там, където се предполага, че я няма. Защото, както е изписано на един от тукашните гробове: "Киро, да бъдеш спокоен, всички ще дойдем при теб, а ти никога нема да дойдеш при нас"...
* Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на "Изоставената България"
