Пламъкът в очите на Жозе Моуриньо никога не е бил толкова разгорещен, колкото когато обсъждаме драматичната победа на неговия отбор с 2:0 на "Анфийлд" през април, която провали надеждите за титла на Ливърпул и показа мениджъра на Челси в най-добрата му тактическа и психологическа форма. Най-добрите треньори са опасни, когато чувстват, че към тях са постъпили несправедливо. Не ги набутвайте в ъгъла. Приличаше на Фъргюсън.
В ТВ коментаторската зона, 90 минути преди дербито този ден, видях, че Моуриньо и Челси са си поставили голяма цел. В кабинета му в тренировъчната база в Кобъм проверявам тази теория с него. Докато той отговаря, виждам решимостта от този невероятен ден да се връща на лицето му. В Челси не са имали намерение, казва той, да се правят на клоунr на нечие чуждо парти.
"През последния сезон чувствах, че Англия искаше Ливърпул да стане шампион. - започва той. -
Медиите, пресата... много усилия бяха вложени, за да се окаже Ливърпул там. Никой не казваше, че те са в привилегировано положение, защото не играят в Шампионската лига. Никой не говореше за много решения, които им помогнаха да спечелят важни и критични точки. И в този ден чувствах, че е момент, готов за техния триумф. Разговарях с играчите. Казах им: ще ни направят на клоуни, те искат ние да бъдем клоуните в цирка. Циркът е тук. Ливърпул ще стане шампион."
Прекъсвам го: "Но вие нямаше да го допуснете, нали?"
Той ме изглежда за кратко: "Не."
Има и още. Отказвайки да премести мача за предния ден, заради полуфинала на Челси в Шампионската лига и повече време за подготовка, дали Ливърпул не е подтикнал отбора на Моуриньо да вложи допълнителни усилия и това да допринесе за техния провал? Той смята, че да.
"Знам за това, че се обсъжда фактът, че не играхме на предния ден. - казва той. - Искахме да играем на предния ден, в събота, защото в сряда играехме на полуфинал в Шампионската лига. И знам всичко стъпка по стъпка. Защото това дълбоко ни засегна. Не можехме да го приемем. Титлата беше изгубена за нас, и не разбирахме как английски отбор, който представлява Англия на полуфинал, няма правото да играе в събота.
И започнахме да ровим.
Дали е било решение на Sky? Отидохме при Sky. Когато хората казаха, че е решение на Премиършип, отидохме при Премиършип. Когато се заговори, че е проблем на Ливърпул, ние също отидохме да проверим ситуацията. Хората, които участваха в това решение, не бяха прави.
Мисля, че ако бяхме играли на предния ден, нямаше да го направим със същия дух, с който го сторихме в неделя."
Ето убийствената фраза. Неангажиращото облекло в неделя – анцуг и суичър – небръснатото лице. Дали всичко това е било част от плана на Моуриньо да приспи Ливърпул и после да ги отреже? Мисля си, че инстинктите ми са правилни.
Опитвам се да науча повече за стила на Моуриньо, колко дълго смята да остава в Челси, дали младите английски играчи най-накрая ще бъдат пуснати в стартовата единадесеторка и как той сравнява отбора през този сезон с този, който наследи миналата година. Приятна изненада: той говори за "морален ангажимент" да създава и развива млади английски таланти.
За времето на престоя му, чудя се какъв би бил отговорът му, ако Челси му предложат удължаване на договора с 6 години. "Подписвам утре. Това желая", казва той. "Искам да остана в Челси и английския футбол, защото мисля, че съм си заслужил правото на това. Жена ми казва, че много пъти съм заслужавал правото да спра, когато пожелая. Тя казва, че съм спечелил достатъчно, направил съм достатъчно, създал съм добра ситуация за семейството. И според нея имам правото да правя каквото пожелая. За съжаление Челси не е мой клуб. Завися от клуба и завися от резултатите му."
Обсъждаме това и много други неща в следващите час и 40 минути. Започвам, като му напомням, че за първи път е привлекъл вниманието ми, плъзгайки се край нашата тъчлиния – тази на "Олд Трафорд" – когато неговият Порто изхвърли Манчестър Юнайтед от Шампионската лига през 2004. Аз играх в този мач, преди 10 години, и той помогна на Моуриньо по пътя към титлата в Шампионската лига и работата в Челси, въпреки че той вероятно би стигнал до върха така или иначе.
"Когато си спомням това плъзгане по колене, хубавото за мен е, че миналата година направих същото", казва той. "Така че не беше нещо от млад треньор, беше постъпка на някой, който чувства, че моментът е моят момент да променя кариерата си. Миналата година направих същото срещу Пари Сен Жермен и се надявам да го сторя и тази година. Това е част от мен. Това е част от начина, по който понякога не си контролирам емоциите и щастието си.
Но ако се върна към този ден, мисля, че вече бях направил важни контакти, за да напусна Португалия, така че не беше този мач и този момент причината да се заинтересуват от Челси. Вече го обсъждахме с тях."
Страстта е голяма част от характера на Моуриньо
и гледайки назад към друга фаза от кариерата му – като помощник на сър Боби Робсън в Барселона – той си спомня как се е шегувал с някогашния си ментор за фраза, която Боби е възприел от семейство Коболд в Ипсуич. "Боби Робсън казваше – и аз не бях съгласен с него – че когато изгубим мач, не бива да тъжим толкова, а просто да мислим, че хората в другата съблекалня са много щастливи. Не тъжете толкова, не е краят на света." Той прави смешно изражение и издава звуци на агония, докато го разказва.
В собствената си кариера той казва, че се е научил да "уважавам човека, който заслужава да спечели" и цитира примера с Кристъл Палас, които нанесоха тежко поражение на Челси на "Селхърст Парк" през март: "Исках да убия моите момчета. Палас обаче бяха изключителни. И имаха нужда от тези точки, за да оцелеят. Така че насред нещастието ми бях достатъчно зрял, за да кажа – вижте, тези момчета бяха блестящи, защото се справиха много добре. И поздравих лично играчите на Палас, всеки един от тях."
Оттогава Челси са вдигнали нивото с попълнения като Диего Коста и Сеск Фабрегас, както и други. Това е моят шанс да питам Моуриньо за бързото развитие на отбора му. Би ли повярвал на отбора сега срещу Кристал Палас?
Той казва: "Да. Миналата година чувствах, че можем да спечелим лигата, но не бяхме готови да се справим с това напрежение."
Защо?
"Защото имахме определени граници в отбора като тактически качества, технически качества, и го съзнавахме. Моят стил на лидерство не е стил. Опитвам се да съм лидер, адаптиращ се към реалността. Миналата година чувствах, че не са готови за това, което наричам лидерство под напрежение – конфронтационно лидерство. Отборът като цяло беше психически – и дори тактически – нестабилен.
Не можехме да се справим с определени моменти в играта. Усещането ми е, че този седон ще губим мачове, но не мисля, че ще губим мачове, защото не можем да се справим с определен момент или определена част от играта.
"Миналата година имахме проблеми, когато противникът се затвори в дълбока отбрана, имахме проблеми, когато той ни окаже директен натиск с директен футбол, не се справяхме особено добре, когато имахме два-три поредни мача, и трябваше да удържим високата концентрация за 3-4 мача.
"Когато бяхме в добра форма, имах усещането, че наближава краят на серията. Знаете за какво говоря, защото като мен сте го чувствали в цялата си кариера. Спечели днес, и утре, и вдругиден. От една страна, е навик. От друга, се изморяваш, защото е тежка отговорност всеки ден. Отборът ми, миналата година, много от играчите в него... не бяха готови за това.
Така че отборът ми беше нестабилен. Този сезон подобряваме положението във футболен аспект, с Диего и Фабрегас, без съмнение.
Когато анализираме тактически и технически, те са типът играчи, от които имаме нужда, типът втори играч в средата на терена, с качества на нападател. Имахме късмета да има на пазара точно стилът играчи, от които имахме нужда. Но това, което хората може би не съзнават, че зрялостта на отбора ни, характерът му, много се промени."
Казвам му, че Премиършип не може да бъде спечелен без сила и издръжливост. Опитвам се да разбера къде той вижда баланса между изкуство и пресметливост. той се оказва прагматик, свободен от твърди философии или предварително изградени представи.
"Очевидно талантът е много важен", казва той. "Колко точки ще спечелиш на база талант? Много. Но колко точки ще изгубиш на база качествата, за които говорите [характер, сила]? Също много. Така че балансът е между таланта, който ти е нужен, и тези психически качества, отборни качества."
С този подобрен и по-силен Челси и с разлика от пет точки от Манчестър Сити (и предстоящо гостуване за мач с Юнайтед в неделя), Моуриньо не бърза да обявява отбора си за шампион.
"Пет точки е нищо", казва той. "Но мисля, че Ман Сити имат всичко. Имат много таланти и много физически възможности. Те имат повече възможности от всички останали. Когато говорим за дубльори – втория десен бек (?) - те имат дубльори за всяка позиция. Могат да се справят с травми, с отстраняване от мачове, отборът като цяло е много стабилен.
"От ерата на Манчини, 3 години с един и същ отбор, играчите са в най-добрия момент в кариерата си, нямат млади играчи още в развитие, нямат играчи, които следващия сезон да са по-добри от този. те нямат още – Франк Лампард е единственият на тази възраст – играчи, които догодина да са с цяла страшна година по-стари. Всички са на 27, 28, 29, 30, 31 години.
"Вие ми кажете. Ако запазим този отбор, и те запазят този отбор: след 5 години, кой ще е по-добър?
"Казвам веднага – ние, защото след 5 години ще имам Азар, Оскар, Вилиан, Аспиликуета, Зума, в най-добрия момент на кариерата им, а фантастичните играчи, които имам сега, ще са на 28-29. Фантастичен отбор с много решения."
Във втория си период в Челси, Моуриньо определено е улегнал, спокоен, и се разбира добре с работодателите си. Той контролира добре отбора и играчите си. Пример, Еден Азар, при вида на който в очите на Моуриньо се появява почти бащински блясък. Той е играч, за който желая да говоря основно през това интервю, защото съм забелязал, че Моуриньо му отправя публично предизвикателство да реализира таланта си. И той ми дава интересен поглед отвътре.
Той започва: "Не знам дали сте съгласни с мен, но профилът на "мъжа футболист", който беше актуален преди 15 години, е различен от повечето играчи, на които попаднахте в края на кариерата си. Те са различни. Мисля, че Еден е извън контекст в момента. Защо? Защото е фантастично хлапе. Той е скромен, много скромен. Много мил и любезен. Нула егоизъм, нула егоцентризъм. Просто фантастичен.
"Разговарях с баща му. И той ми каза нещо, което много ми хареса. Не мисля, че ще е проблем да го споделя с вас. Той каза: "Имам прекрасен син, той е прекрасен баща, прекрасен съпруг. Искам да се промени, защото желая да бъде и прекрасен играч. Но не искам да се променя много. Не искам да се превърне в... и той използва имената на двама-трима играчи. Искам да бъде същия съпруг, същия баща, същия син, с малко повече издръжливост, психическа агресия, амбиция, лично его. Малко повече. И вие сте човекът, който да му даде това."
"Никога не можем да превърнем тези фантастични играчи и мъже в конкурентни зверове, конкурентни машини. Дори баща му не желае това. Трябва просто да го изведа на различно ниво, да работим усърдно при тренировките, което той и прави."
Азар реагира ли на това послание?
"Да, определено. Той никога не се бои да играе и да поема отговорност. Но въпросът не е в това, а в това да каже – днес трябва да бъда решителен. Това, което той казва в интервю пред пресата, когато заявява "Не съм сред петте най-добри играчи в света" – може да бъде сред тях, но не може да бъде в мач, където не прави нещо в 90-те минути, което да го прави решителен.
"В седмицата преди мача с Арсенал, всеки ден го юрках – бъди решителен. Не се удовлетворявай с правенето на добри и мили неща. Не бъди доволен от възходите и спадовете в играта. Трябва да правиш нещо в играта, което да спечели мача за нас. И той го стори. Това е проблемът с Еден. Талантът му е невероятен, а човешката му страна – особено в сегашните времена, защото работя с най-добрите играчи от 30 години – той просто не е от тази епоха. Той е от старите времена."
Масово се счита, че Моуриньо не може търпи играчи – особено крилата – да не се връщат назад. Нещата обаче са по-сложни, твърди той:
"Имал съм някои играчи в кариерата си – не желаеха да минават в отбрана. Пробваш да изградиш нещо зад тях като отбрана. Проблемът на АЗар не е такъв. Той го желае. Единственият проблем е да бъде фокусиран през 90-те минути и да разбира кога трябва да го прави, и кога не.
"Винаги му казвам – гледай ситуацията. Понякога не е нужно да се връщаш назад. Трябва да се научиш да разчиташ играта, за да знаеш кога не се налага. Например ако Матич е напълно затворен на левия фланг, точно зад него, не искам да се връща. Искам Матич да се справи със ситуацията. Обичам да работя с него. Обичам това хлапе. Той винаги ще има моята подкрепа. Той ме познава истински. Отношенията ни са на етап, в който мога да му кажа всичко. Той знае, че много го харесвам. И се разбираме чудесно заради това."
След поредицата от премествания от Португалия в Англия, после Италия, Испания и пак Англия, питам дали е в Челси задълго. Той преглежда автобиографията си: "Имах кариерен проект. Много пъти не можеш да следваш кариерния си проект. Исках да напусна Португалия и да дойда в Англия. Готово. Когато напусна Англия, искам Италия. Луд съм да ходя в Италия, където хората говорят за манталитета на италианците, за тактическия аспект на играта. След това искам Реал Мадрид. Испания – но исках Реал Мадрид. Този кръг – искам да го правя, и го сторих.
"Когато стигнах до въпроса: Къде ти харесва повече, къде си по-щастлив? Кое е най-голямото предизвикателство? Направих избора си.
Продължавам да казвам същото. Във всеки клуб работех и мислех за този клуб, но винаги имам следваща посока. Това е първият път, когато нямам следваща посока. Искам да остана. Искам да остана до момента, в който Челси ми кажат, че нещата са приключили, защото резултатите не са добри, или защото желаят да поемат в друга посока, или не са съгласни със стила ми на мениджмънт – поради каквато и да е причина. Но решението колко ще продължи този период в Челси e тяхно решени, не мое."
Един от плюсовете за Челси, казвам аз, би бил приемственост: "Това беше целта, но за да направя тази стъпка, трябваше да съм напълно сигурен какво правя, защото не исках да се връщам в моя клуб – мога да кажа, че Челси и Интер са мои клубове – след много хубав период, който имах там, и да не съм щастлив. И да не правя чудесни неща пак.
"Абрамович ми даде много време да помисля по този въпрос. И когато ме покани да се върна, ми беше нужно време, за да анализирам ситуацията.
Отборът на Челси, който започнахме да изграждаме през 2004/2005, е свършен. Имаме само 2-3 момчета от това време. Трябва да изградим наново отбора. И перспективата сега е различна от тази преди 10 години, защото тогава перспективата беше за неконтролируемо харчене.
"Така че с клуба се намерихме взаимно в много подходящ момент. Мисля, че клубът чакаше мениджър като мен, а аз чаках моят "Челси" да открие новото си аз. Надявам се да се удържим заедно много години."
Промените това лято донесоха около 125 млн. лири в клуба за играчи, които бяха излишък към абсолютно необходимото и потока от играчи, които Моуриньо счита за свои избраници. Той обяснява: "С тези играчи, които не са жизненоважни за мен, там вие – тоест клубът ми – трябва да свършите най-добрата работа за мен. Лесно ли е да се каже това, когато се говори за много добри играчи? Не е лесно.
"Примерно Хуан Мата в Ман Юнайтед. Губим много добър играч, който отива при пряк конкурент. Би ли се случило това преди 10 години? Вероятно не. Но в съвременния футбол и новата икономическа реалност за Челси, ако Ман Юнайтед плаща сериозна сума, няма как да не го пуснем. Такава е визията на моя клуб. На моя шеф, на Абрамович, на борда. И аз споделям тази визия. Не съм типът мениджър, който да каже – не, не и на Ман Юнайтед. Продайте Мата на Ювентус или Барселона, но не и Ман Юнайтед. Челси не може да държи 20 дубльори. Не мога да имам Фабрегас и още един Фабрегас, получаващ същата заплата. Ако той не може да играе, мога да се адаптирам и да пусна примерно Оскар."
Това ме води към въпроса за младите английски играчи и обещанието през юли на Моуриньо да даде рамо на Люис Бейкър, Доминик Соланке и Айзая Браун. Значимостта за Англия на по-голямото присъствие на англичани в клубове като Челси и Манчестър Сити е огромна. Надявам се на обещание от Моуриньо. Може ли той да изпълни обещанието си? Той твърди, че да, но разширява отговорността и върху други: "Аз, антуража им, играчите, агентите, хората около тях. Но от моя гледна точка като мениджър и треньор, мисля, че те трябва да са играчи на Челси.
"Едно от нещата, които остават завинаги в кариерата на един мениджър, са хлапетата, които стават велики.
И ти си човекът, който ги е вкарал в играта. Това е завинаги. Варан беше при мен, когато беше на 18 [в Реал]. Сантон, когато беше на 17 [в Интер]. Вторият му мач беше срещу Ман Юнайтед в Шампионската лига. Карлос Алберто вкара във финал на Шампионската лига на 18 години. Тези неща остават завинаги. Не вярвам, че има мениджър във футболния свят, който да не желае нещо такова.
"Нейтън Ейк, Курт Зума, Андреас Кристенсен, Люис Бейкър, Браун: имаме група младежи, не се боя да ги пускам в игра. Но същевременно желаем да предпазим играчите.” Дали спечелването на титлата с 4-5 местни хлапета би било по-добро достижение от това преди 10 години, или сега, с играчите, привлечени в клуба? Моуриньо изтъква, че сега се бори на 4-5 фронта по върховете на Премиършип, но казва: "Това трябва да е морално задължение на клубовете към страната. Чувствам се ангажиран. Никой не ми казва - "имаме правило задължително да пускаме петима английски играчи". Но според мен разликата в качеството на играчите, които имаме сега, и тези, които имахме през 2004, е невероятно голяма.
"Имаме материала, и работим много – мислим много – какво те трябва да направят, за да влязат в основния отбор. Челси в момента имат група младежи, които ще бъдат играчи на Челси. И на Англия: в момента, в който станат играчи на Челси, те са възможност и за националния отбор на Англия."
Един от най-интересните му отговори е на привидно невинен въпрос за това на кои треньори се възхищава най-много. "Мисля, че се намираме в противоречив момент", казва той. "Защото има масово мнение, че тъй като информацията е достъпна за всеки – разстоянието между теб и познанието е един клик – имаме поколения от хора, които са добре информирани и подготвени.
"Не съм съгласен с това. Чувствам, че не е така, когато чета какво пишат понякога хората, защото когато познанието е на разположение на всички, някои хора са в зоната на комфорта. Когато информацията не е леснодостъпна, трябва да мислиш. И да създаваш познание.
"Ако искаш добра тренировка, защото желаеш да тренираш дълбока отбрана, имаш 200 тренировки [сочи към компютъра, където те са достъпни в Интернет]. Ако нямаш тази информация, трябва да я създадеш сам. Виждам много повторения и дубли. Отиваш в пета дивизия, или Under-10s, двата централни халфа отворени, вратарят дава топката на централния играч в средата на терена, той не е технически добър и я губи. Но те продължават да вървят в същата посока. Сега сме в момент на стабилност, защото информацията е достъпна за всички, и сме спрели в зоната на комфорта."
На своето собствено елитно ниво, той обобщава страхотно как мисли, как се адаптира и обмисля фактите:
"Не съм фундаменталист във футбола. Имам предвид, че не мисля така: във футбола имаш свои идеи и умираш за тях. Не."
Той се оживява. "Хората ме питат: какъв е вашият модел на игра? Казвам: модел на какво?" Той потрепва, докато го казва.
"Модел на игра срещу кого? Кога? С кои играчи? Какъв модел на игра?
"Не мога да дам отговор на този въпрос. Твърде съм глупав [той сваля ръцете си до пода] или твърде умен [вдига ги към тавана]?
"Какво е това? Не знам. Моделът ми на игра е да се върви от вратаря към Еден Азар? Моделът ми на игра е, че трябва да намеря къде е слабостта на противника и къде е силната му страна. Диего Коста по-силен ли е от този централен бек? Модел на игра - какво е това? За мен моделът на игра са принципите, които изграждам с отбора като приоритетни принципи, които ни дават определено ДНК, но това са дълбоки неща.
"Същото е и с "проект". Проектът трябва да бъде гъвкав. Проектът никога не е един и същ от момента, когато започваме, до края. Така е и вкъщи. Сменяш нещата... не харесвам тази врата, смени я. Или прозорците.
"Предпочитам отборът ми да пресира в центъра, но ако противникът е много стабилен отзад, мислим други решения. Ливърпул искаше да играе със Суарес зад защитниците, Стърлинг също, и Стивън Джерард пред защитниците. И отивам там, пускам Лампард срещу Стиви Джерард и печеля. Критикуват ме, защото нямам право да играя по този начин. Аз ли съм глупакът?. Не съм фундаменталист. Мисля, че някои хора във футбола стават прекалени фундаменталисти."
Като пример за подражание той сочи Атлетико Мадрид на Диего Симоне: "Това, което Атлетико Мадрид направиха миналата година, е достойно за възхищение, защото станаха шампиони в лига, в която не могат да спечелят. Бях там три години и е трудно да си представиш друг отбор да спечели лигата, но те спечелиха. Огромна разлика като ресурси. Реал Мадрид и Барселона са в друго измерение. Но те базираха това на подхода си – отборния дух, организацията, стила на игра. Хората казват – всички в отбрана, после дълго подаване до Диего Коста. Не е така. Те знаеха какво правят."
Накрая го моля да сравни отбора на Челси тази година с първия от отборите му, спечелил титлата:
"Мисля, че отборът от 2005 имаше един плюс в сравнение с този сега, убийствения инстинкт. Всеки път, в който можехме да вземем мач, вземахме мач. Не помня мачове, където да сме имали противника в ръцете си и да не сме го смазвали. Това беше отбор, който никога не даваше шанс на противника да оцелее.
"Този отбор не е стигнал дотам. Ние сме по-арстистични, мисля. Имаме по-добър контрол над играта, като държим топката и знаем как да я подаваме между играчите – циркулацията на топката.
"Този отбор има по-голям потенциал да бъде обект на възхищение заради добрите резултати, но и за определен стил на игра. В този отбор имах хора като Макелеле. Той знаеше всичко за тази твърдост. Докато тези момчета още се учат. Мисля, че вървим в много добра посока. Хора като Робен, Дъф, дори Джо Коул в двата си чудесни сезона с мен бяха хора с апетит да убиват, да ликвидират мачовете.
"Няма да видите Дъф да дриблира без удар. Няма да видите Робен да атакува пространството, без да получи пеналт или да стреля. Ние имаме някои играчи, които все още са между артистичната и обективната игра. Трябва да сме по-убийствени в мачовете си.”
Ще успеят ли, ще бъдат ли шампиони този сезон? "Понякога си мисля, че това е част от ДНК-то на играчите. Неща, които ти не можеш да дадеш на играчите. Но като треньор винаги чувствам, че имам възможността да се намеся. Мога да помогна, да променя нещата. Така че се опитвам.
"Примерно вземете Уилям. Уилям върши фантастична работа с топката и без нея. Казвам му: "Трябва да приключиш мач от 90 минути с три удара към вратата. Не е възможно да играеш 90 минути в позицията, на която си ти, без три удара. Три удара, две асистенции. Невероятна работа, която вършиш за отбора, в подготовката, в прехода към отбрана. Вършиш страхотна работа за отбора, но с още малко тук-там ще си фантастичен."
Преди месец, когато се уговаряше това интервю, си мислех, че ще получа максимум 15-20 минути от времето му.
Да прекарам 100 минути с него бе невероятно увлекателно. Видях топлотата, с която говори за Азар, чух как отхвърля тренировките с "модни думички" и чух предизвикателства, които той е поставил пред настоящия отбор. А сега мачът с Ливърпул е извадил на бял свят и безмилостността в него. Най-ценна за мен обаче бе отдадеността му да извади на терена достатъчно нови английски таланти в предстоящите години.
