Италианският химн звучи гордо, лее се в бойно настроение и предизвиква тръпки. „Къде е победата, подай и част от косата си, защото робиня на Рим Бог я създаде", се пее в припева. Да, не само с химна преди мачове, но и на терена, Италия е могъща сила. Говорим за футбол.
Но в петък вечер можем да се заслушаме в нашия, далеч не толкова войнствен химн. Да погледнем редицата с контрастно неизвестни световно футболисти в екипа на България. Да затворим очи и да си кажем - защо не?
Все пак те никога не са ни побеждавали на наша земя. Идвали са като световни и европейски шампиони, отивали ли са си празни ръце или някакво реми. Тази непокътната нула в една горда графа на историята на футбола ни може да бъде съхранена.
Ние нямаме какво да губим. А и самите италианци признават - това не е „скуадра", която да всява страх с невероятни изпълнители и диригенти тип Баджо, Дел Пиеро, Тоти. Това е една солидно и неуморимо работеща машина, подбрана за операциите, които иска да бъдат извършени Прандели. Един от най-умните треньори в новата история на Италия досега рядко бърка в избора си.
Но все пак - Джовинко, Освалдо, Маркизио, Джакерини... Това са хора, които можем да парираме. В тази „скуадра" има малко магия, която забърква Пирло. Останалото е работа, работа, работа... Ако запретнат ръкави, оставят респекта в съблекалнята и работят неуморно, нашите могат и да заключат подстъпите към победата за гостите.
Да мечтаем дори за победа, защо не? България забрави какво е да подчиним на „Васил Левски" футболна сила. А преди се случваше редовно. Последната ни паметна победа май е над Хърватия отпреди 10 години. Но Хърватия не е Германия, Англия или Италия, нали? За последен път в София падна колос на футбола преди 15 години, на 10 септември. Беше Русия, повалена от исполинския гол на Трифон Иванов. След това сме лека дестинация за тежката артилерия.
В петък вечер Любо Пенев със сигурност ще навие докрай пружината на отборния хъс. Тактически и психологически отборът му дотук в няколкото мача под негово ръководство винаги изглежда на правилната вълна. Проблемът е чисто спортно-технически. Когато се надиграваш с по-добри изпълнители, понякога онзи екстра процент класа решава всичко в един-два детайла. Трябва да го компенсираш с хладен ум, тичане до и над лимита на възможностите, дисциплина и вяра в себе си. Този отбор още не ни е доказал, че ги има в багажника си. Дойде Англия - два урока по футбол и на „Уембли", и в София. А логиката бе, че няма какво да губим. В контролата с Холандия се видя, че има надежда, но - все пак това бе само контрола. Тестът за Любо и новото начало в националния е Италия.
Няма нито едно логично обяснение защо да победим Италия. Някъде дълбоко в мозъка човърка това, че Пенев го е правил като играч, знае и вярва, че може да го стори пак. Също така оптимизмът, който никога не изпада от раницата на футболния запалянко, сочи окуражаващите последни игри на нашите като аргументче в своя полза. А и, нека си признаем. Просто много ни се иска да бием! Затова нека отидем към стадиона с вяра в главите, с надежда и огън в запалянковските сърца. Да опитаме да забравим реалността на футбола ни, да пренебрегнем силата на съперника и да се насладим на мача. Да подкрепим отбора с нашите цветове и да се опитаме да помечтаем. Какво пък - това поне е безплатно, нали?
Каквото и да се случи на терена, ако идем с тази нагласа към мача, два часа по-късно ще се чувстваме по-добре. Това е величието на футбола.
