Ще ви открехна на една тайна. Но да знаете, че това е вътрешна информация. Всички знаят, че футболистите имат групи в WhatsApp. Аз имам една с приятелите си и една със съотборниците си в Барселона. Но любимата ми може да ви изненада. По-рано през сезона, когато бяхме осем или девет точки пред Реал Мадрид в първенството, създадох групов чат за играчите на Барселона и Реал Мадрид, които играят и за националния отбор на Испания.
Ако вярвате на медиите, ще останете с впечатлението, че се мразим. Но, честно казано, се разбираме много добре. Пишем си непрестанно – за тактики, за футболни философии, дори за това какви книги четем.
...
Не, моля ви се, разбира се, че се шегувам! Единственото, което си пишем, са обиди по адрес на Барса и Реал.
Но е супер. Като деца сме. И, честно казано, в момента е доста смешно, защото сме 15 точки пред Реал в лигата. А аз ставам доста креативен с шегите по техен адрес. През миналия сезон, когато Реал спечели всичко, играчите му се чувстваха доста добре. Всеки път, когато се видехме на базата на националния отбор, не спираха да се гаврят с мен.
А помните ли всички полуголи снимки, които публикуваха от съблекалнята след всяка победа?
Бяха ухилени, стягаха мускули като Скалата и пишеха навсякъде #HalaMadrid, придружено с всяка възможна емотиконка за трофей. През този сезон обаче са доста мълчаливи. И постовете им в Instagram не са толкова надъхани: „3 спечелени точки днес. Трябва да продължаваме да се борим!“
Междувременно, аз им пиша в групата в WhatsApp: „Хайде бе, момчета, защо сте толкова сериозни?!“
Накрая добавям и едно плачещо човече и едно смеещо се.
Дори специално смених името на груповя чат. Именувах го: ПОЗДРАВЛЕНИЯ.
Мога да се шегувам с тези момчета до смърт, защото те са мои братя, с които защитаваме цветовете на националния отбор. Може и да мразим противниковите клубове, но играем за една и съща страна, с една и съща мечта – нещо, от което съм много, много горд.
Още от малък, когато гледах как Луис Енрике кърви по фланелката си на Световното през 1994-та, мечтата ми беше само една – да играя за националния отбор.
Изключително горд съм, че на всеки четири години мога да нося герба на Световното първенство. Това може и да учуди някои хора. Ако гледате телевизия в Мадрид, ще ви разкажат различна история за мен. Ще ви разкажат, че съм предател, че искам да разделя страната заради публичната ми подкрепа за хората от Каталуния и за правото им да гласуват на референдума за независимост.
Но аз дори никога не съм коментирал как бих гласувал. Аз не се опитвам да бъда политик и да убеждавам хората в това или онова. Това, в което аз вярвам, няма значение. Моето мнение е само едно сред милиони други. Но това, в което вярвам, е, че 7,5 милиона души от родната ми Каталуния имат правото да гласуват по мирен начин по този въпрос.
Проблемът е много сложен, който изисква много мислене и дебатиране. Доста ми е трудно да бъда в ситуацията на човек с позиция по този въпрос, защото най-щастливият момент от живота ми бе спечелването на Световното първенство за Испания, но, от друга страна, Каталуния е в кръвта ми. Това са моите хора, моето наследство, моята земя. И когато 80% от хората в Каталуния казват, че искат да гласуват, мисля, че трябва да бъдат чути. И ако заради това мое мнение, сънародниците ми не ме харесват, ... е, аз съм напълно спокоен с тази мисъл.
Забавно е, защото забелязах, че в Америка започнаха да разпореждат на играчи от НБА „просто да замълчат и да дриблират“, когато те се опитват да изразят мнението си по някои истински социални проблеми.
Ненормално, нали?
Същото се случва и тук в Испания. Казват ни: „Просто замълчи и играй футбол. Това е единственото, което знаеш и можеш.“
Прощавайте, но няма да замълча и просто да играя. Това не е всичко, което знам и мога. Футболистите не са толкова повърхностни, колкото повечето хора си представят, и мисля, че е важно да изразяваме мнението си. Футболистите са човешки същества, но това не се отчита в медийното пространство днес. В нашия живот също се случват неща – неща, за които никой си няма представа. Да, може да проверите как е завършил мачът, да се ровите в трансферните слухове, но не може да гугълнете как се чувства човек, какво го мотивира или от какво се страхува.
Нека ви дам пример от личния си живот.
Ако се върнем 10 години назад, тъкмо бях спечелил Световното първенство, Шампионската лига, Ла лига и Купата на Испания. Бях спечелил всичко, както обичам да припомням на приятелите си от Реал в WhatsApp.
Но точно преди 10 години за малко не се провалих. Целият ми живот можеше да се развие напълно различно, ако не беше заради сър Алекс Фъргюсън.
Пристигнах в Манчестър Юнайтед като момче, но си тръгнах като мъж. Беше лудо време за мен, защото никога не се бях отделял от дома си преди това. Бях прекарал първите си 17 години, израствайки в Испания и в академията на Барселона. Чувствах се все едно играех в училище или нещо подобно. Познавах всички там и бяхме сплотени като семейство. Затова, за мен, футболът беше просто забавление. Не разбирах бизнес страната на играта изобщо. Тогава пристигнах в Юнайтед и, честно казано, бях в абсолютен шок.
Преди един от първите ми мачове на „Олд Трафорд“ бяхме в съблекалнята и се приготвяхме да излезем на терена. Бях неописуемо нервен. Представете си ме – аз съм на 18 г. и седя в тази малка съблекалня, обувайки калците си до Рууд ван Нистелрой, Райън Гигс и Рио Фърдинанд. Исках да стана невидим. Само си мислех: „Просто си върши работата и гледай никой да не те забележи.“
Съблекалнята е толкова малка, че колената ни почти се докосваха. А аз бях точно до Рой Кийн. Нямаше никакво място, толкова малка беше.
Всичко беше тихо. И, изведнъж, започна да се чува лека вибрация. Много лека.
Бзззззззз.......
................... Бзззззззз.
Рой се огледа.
Бзззззззззззз....
О, по дяволите.
Осъзнах, че съм аз. Беше телефонът ми. Бях го оставил на вибрация и сега звънеше в джоба на панталоните ми, сгънати в раницата, която висеше точно до главата на Рой.
Той не разбираше откъде идва шумът. Започна да се оглежда из съблекалнята като маниак. Очите му шареха навсякъде в опит да разбере какво става. Нали знаете сцената с Джак Никълсън от „Сиянието“, в която нахлува през вратата? Точно така изглеждаше.
Крещеше към всички: „Чий е този телефон?!“
Тишина.
Попита отново.
Тишина.
Попита за трети път.
„Чий. Шибан. Телефон. Е. Този?!”
Накрая, проговорих като малко момче. Тихичко, казах: „Съжалявам. Мой е.“
Той сложи ръка върху мен и се засмя. Каза ми да не се притеснявам.
...
Не, разбира се, че се шегувам! Рой беше бесен! Полудя пред всички! Беше ненормално. Почти се изпуснах. Но ми беше за урок.
Сега, през 2018-а, всичко е различно. Всички деца са на iPhone-ите си преди мачове. Тогава, през 2006-а? Беше различен свят. Никой не правеше това. Особено в Юнайтед. Не и в съблекалнята на Рой. Това бе една от хилядите грешки, които допуснах по времето си в Юнайтед.
Не ми беше трудно само с футбола. Езикът, културата, самотата. Изолацията беше най-лошата част. Да бъдеш отделен от семейството си на 17 и да бъдеш обграден от вече пораснали мъже, от легенди, от мениджър като сър Алекс... беше много трудно. Мога да ви уверя, че когато някой талант не успява зад граница, невинаги се дължи на липса на техника или качества. Има много, което остава скрито за широката публика.
В първите две години в Юнайтед, имаше толкова много вечери, в които се прибирах от тренировка в четири следобед и навън вече беше тъмно. А аз седях сам в апартамента си. Беше депресиращо. Тогава, разбира се, майка ми ми се обаждаше, а аз я лъжех: „О, не, всичко върви перфектно, мамо. Всичко е чудесно.“
Но не беше. Беше ужасно. Исках да напусна и да се прибера в Испания. Спомням си, че баща ми ми каза нещо тогава, което бе изключително важно за мен.
Оплаквах му се с неща от типа „Не знам, татко. Мениджърът ми няма доверие. Момчетата са много по-здрави. Не ми харесва.“
А той ми отговаряше: „Е, знаеш ли какво? Може би днес е било лошо. Но слънцето ще изгрее утре отново.“
Не знам защо, но това ме караше да се чувствам по-добре. Караше ме да продължавам да се боря. И бях късметлия, защото, колкото и наивен да бях, колкото и млад, сър Алекс беше феноменален в отношението си към мен още от първия ден. Най-добрите мениджъри имат това качество – дори когато не те пускат в игра, дори когато са резки с теб, те карат да вярваш, че ги е грижа за теб.
Сър Алекс беше като втори баща за мен. Накара ме да си го заслужа и накрая ми даде шанс.
През 2007-а, след вече две години в Англия, ми каза, че ще играя 25 мача този сезон. Всичко започна добре. Играех заедно с Рио. И, тогава, през ноември, предстоеше мач с Болтън.
По дяволите...
Още си спомням онази топка, която се рееше във въздуха.
Статично положение. Аз трябваше да пазя Никола Анелка. Болтън центрира в наказателното поле, аз си помислих: „Ще бъда агресивен.“ Скочих да играя с глава, но напълно пропуснах топката. Беше като кошмар. Топката продължи пътя си. Беше онази жълта и лилава топка. Помните ли я? Летеше над главата ми като балон.
Приземих се и се обърнах в ужас. Анелка спря топката и отбеляза лесно. Загубихме мача с 0:1 и вината беше моя. Ако си млад защитник и допуснеш такава грешка, няма мениджър, който да ти се довери отново. Дори и да искаше да ми се довери, не можеше. Знаех, още в момента, в който Анелка спираше топката, че съм загубил доверието на сър Алекс, и, може би, на голямата част от феновете на Юнайтед.
Сър Алекс ми беше обещал 25 мача в онзи сезон, но получих само 12. Беше изключително трудно време за мен. Грешки като тази, която допуснах, приключват кариери. Но в моя случай се оказа едва началото и то само заради това, което сър Алекс направи за мен. Към края на сезона агентът ми ми каза, че Барселона искат да си ме върнат. Честно казано, не можех да повярвам. Точните ми думи към него бяха: „Няма смисъл. Не играя в Юнайтед, защо ще ме искат обратно?“
А той ми отговори: „Вярват в теб.“
Разбира се, че бях въодушевен. Исках да се върна у дома. Но знаех и че ми предстои много труден разговор със сър Алекс. Нямаше клауза за откупуване в договора ми и Юнайтед можеше да ми сложи каквато поиска цена, затова трябваше да го убедя да ме пусне да си тръгна. Беше един от най-трудните разговори в живота ми, защото той се грижеше много за мен. Но влязох в офиса му и бях честен с него. Казах му: „Виж, усещам, че съм изгубил доверието ти. Барселона е моят дом. Искам да се върна. Надявам се да ме пуснеш да си отида.“
Проведохме дълъг разговор и той разбра, че съм искрен, след което се съгласи да ме пусне в края на сезона.
Но това не е краят на историята. Футболът може да бъде много сложен понякога. В края на сезона познайте с кой трябваше да играем на полуфиналите в Шампионската лига. Разбира се, че беше Барселона. Но аз нямах шанс да играя. Бях трети избор за централен защитник. Но точно преди първия мач на „Камп Ноу“ Неманя Видич се контузи. Изведнъж, аз трябваше да изляза пред 90 000 души срещу родния си клуб.
Бях развълнуван, нервен, шокиран... чувствах всичко.
Преди мача си почивахме в хотела. Разбира се, не успях да заспя. И, изведнъж, някой почука на вратата ми. Станах и погледнах през шпионката...
Не беше камериерката. Беше сър Алекс.
Знаех, че нещо не е наред, защото той никога не посещаваше футболистите по стаите преди мач. Отворих вратата, а той каза: „Жерар, съжалявам, че трябва да ти го кажа, но няма как да те пусна днес. Сделката е почти сключена. Ако те пусна и играеш лошо, всички ще кажат, че е, защото се връщаш в Барселона. Затова не мога да те пусна. Просто исках да ти кажа защо.“
Истината е, че бях съкрушен. Въпреки че исках да се върна у дома, бях готов да дам всичко за Юнайтед и сър Алекс в този мач. Мечтата ми беше да играя на „Камп Ноу“ в Шампионската лига. Болеше ме. Но сър Алекс взе правилното решение. Всичко приключи добре за всички. Стигнахме до 0:0 на „Камп Ноу“, а след това елиминирахме Барселона на „Олд Трафорд“. След това спечелихме Шампионската лига и Висшата лига, а аз бях готов да се прибера у дома като шампион.
Благодарение на сър Алекс, усетих едно от най-редките неща във футбола. Напуснах по възможно най-добрия начин. Тогава не го чувствах така, но грешката ми срещу Болтън беше най-доброто нещо, което можеше да ми се случи. В крайна сметка, Барселона плати 5 милиона евро за мен. Върнах се и бях четвърти избор за централен защитник. Никой не очакваше много от мен. Но благодарение на Пеп Гуардиола, мозъка му и вярата му в мен, в края на сезона вече играех рамо до рамо с Карлес Пуйол. Карлес ме взе под крилото си и ми повлия много. Научих толкова много от него, а двамата формирахме партньорство, което впоследствие се пренесе и в националния отбор на Испания.
Ако някой ми беше казал, че ще се завърна в Барселона, а две години по-късно ще стоя до Пуйол, докато той вдига трофея от Световното първенство, бих го помислил за луд. Но футболът е странна работа и точно това се случи. Точно толкова бързо се промениха нещата за мен. И това ме кара да се замисля за съдбата. Ако не бях направил онази грешка срещу Болтън, дали щеше да се случи същото нещо? Ако сър Алекс бе решил да ме задържи за още един сезон, за да вземе повече пари за мен, щеше ли всичко да се случи по същия начин?
Толкова много неща се случват в живота на един футболист, които хората не виждат. И точно затова пиша всичко това. И затова искам да разкажа още една кратка история. Точно защото казах, че футболът е много сложен. Но не е като по филмите. Когато бях на 24, бях на върха на света. Бях спечелил всичко – Ла лига, Шампионската лига, Световното първенство. Играех под ръководството на гениален мениджър като Пеп Гуардиола, който вярваше в мен от момента, в който пристигнах. Играех за клуб, който обичам от дете. Беше перфектно.
И тогава...
Преживях най-лошия сезон в кариерата си.
През 2012-а всичко изглеждаше, че е на път да се разпадне. Не знам защо. Може би, защото страхът, който ме караше да играя толкова добре, вече се бе изпарил. Поради някаква причина започнах да се съмнявам в себе си. В продължение на сезона и Пеп започна да губи вярва в мен. Все още уважавам Пеп като треньор. Истината е обаче, че беше изключително трудно време за мен. Той искаше от футболистите си да мислят за футбол по 24 часа, а в онзи период от живота ми не разбирах защо. Не бях отдаден на тази философия. Пеп просто не ми вярваше вече, а ключовият момент бе, когато реши да не ме пусне в дербито срещу Реал Мадрид. Това за малко не ме пречупи.
Започнах да си мисля: „Това ли е краят? Това ли е краят на мечтата ми да играя за Барса? Толкова бързо ли ми се изплъзна?“
След това, в реванша срещу Челси в Шампионската лига, нещо наистина лудо се случи. Още едно намигване от съдбата. Бяхме загубили с 0:1 първия мач на „Стамфорд Бридж“ и тогава не играх. Пеп реши да ме пусне като титуляр в реванша на „Камп Ноу“ в опит да обърне нещата, но, честно казано, не мога да си спомня нищо от този мач.
В началото на мача вратарят ни – Виктор Валдес, без да иска, ме удари с коляно в главата, докато отбиваше една топка. Изпаднах в безсъзнание. Когато се изправих на крака, продължих да играя по някакъв начин, но в продължение на 10 минути бягах наляво-надясно и, честно казано, не помня нищо. Накрая, лекарите решиха да ме извадят от игра и ме откараха в болница.
На следващия ден се събудих и не можех да си спомня нищо от мача. Дори не помнех кой е спечелил. Беше ми пълна мъгла.
Оказа се, че мачът е свършил 2:2 и са ни елиминирали. След няколко дни Пеп обяви, че ще напусне Барса. Чувстваше се като края на една ера, а аз си мислех, че може би и моето време е изтекло.
В онзи сезон, наистина, се замислих за кариерата си и за живота си. Когато трябваше да играя, Пеп не вярваше в мен. Когато ме пусна, ме нокаутираха. Понякога се чудя какво щеше да стане, ако на следващия ден се бях събудил и бях разбрал, че сме отстранили Челси. Бях извън строя няколко седмици заради контузията, така че, със сигурност, нямаше да играя във финала. Може би щяхме да спечелим Шампионската лига. Може би Пеп щеше да реши да остане в Барса. Може би щях да успея да възвърна доверието му в мен. Може би аз щях да съм в друг отбор в момента. Вместо това, Тито Виланова пристигна и ми даде нов шанс през следващия сезон.
Има много моменти по време на дългата кариера, които те карат да се замислиш за съдбата, за възможностите и кое е можело да се обърка. Но не това четете по заглавията. По заглавията нещата са прости. Но по-интересното е това, което се случва в истинския живот, под повърхността.
Например, когато хората ме питата какво е да играеш с Меси в продължение на толкова много години. Ако трябва да им обясня с едно изречение, то ще е: „Той е извънземен.“
Той не е от тази планета.
Той е единственият футболист, за когото си спомням, че още в първия ден, в който го видях как играе, още когато беше на 13, си казах: „Уау, това момче е от някъде другаде. Той не е човек.“
Той е убиец. Той е най-великият, когото съм виждал някога. Но, разберете, не е заради начина, по който атакува. Хората ме питат: „Кое е най-невероятното нещо, което си виждал Лео да прави на терена?“ И всички очакват отговор за някой негов дрибъл между трима защитници. Но, повярвайте ми, имам достатъчно такива истории.
За мен, причината той да е от друга планета се вижда в погледа му, когато загуби топката. Може би не се вижда по телевизията, но на терена е очевидно. Трябва да видите лицето му, докато бяга към противников футболист, за да си върне топката. Има поглед, който не съм виждал у никого другиго. Най-голямото му желание е да притежава топката и когато я няма, търси начин да си я вземе.
Може би това не стига за велико заглавие. Но когато се замисля за истинската магия на Меси, това не е нещо, което ще намерите в YouTube. Всичко се свежда до блясъка в очите му. За да опиша величието му, ще са ми нужни още 5000 думи. Може би в друга статия!
И това ме подсеща откъде тръгнах. Вече остарявам и може би гледам към последното си Световно първенство, разсъждавам за мястото си в света. Мисля за това как стигнах до тук и какво успях да постигна в живота.
Като спортисти, мисля, че трябва да използваме всяка платформа, за да се свързваме с хората и да ги приветстваме в животите ни, в умовете ни. Мисля, че мисълта ни трябва сега повече от всякога.
Ако гледате мадридска телевизия, медиите ще ви кажат, че всички в Барселона се опитват да разрушат страната.
Ако гледате телевизия в Барселона, ще чуете, че от Мадрид искат да репресират хората.
Всички са лоши, зависи коя телевизия гледате.
Казват, че в националния отбор има сблъсък на политически възгледи. Всъщност, ние почти не си говорим за политика. Твърде заети сме да си говорим глупости и да се обиждаме с момчетата от Реал, а те ме занимават с конспирации за съдии!
Футболист съм вече повече от половината си живот. Сега съм на 31. Преди казвах, че стана ли на 30, ще се откажа. Чесно казано, знаете ли какво ме кара да продължавам да играя? Всичко, което се случва в съблекалнята. Всичко, което ми се е случвало. Възможността да опозная футболни гении като Меси, Пуйол, Неймар и Рой Кийн (въпреки че за малко не ме уби.).
И, накрая, футболът е дълго пътешествие. Побеждаваш. Губиш. Излагаш се. Правиш грешки. Смееш се, плачеш. Правиш глупости, колкото да ти минава времето. А може би със съотборниците си и да запалите мотора на помощник-треньора (преди да му купите чисто нов, разбира се... но ще оставя и тази история за друг път!).
Честно, израстваш много от момче до мъж. Точно затова спортът е толкова красив за мен. Всичко е една голяма история.
