Свободата на словото винаги е неудобна тема у нас. Зависимости, наложени гледни точки или теми, които трябва да се избягват - този въпрос си върви от години насам. И все пак темата продължава да е важна.
Затова и гневният текст, написан от Вежди Рашидов за в. "Труд" по повод свободата на словото и една медийна група, не трябва да остава без коментар.
Ако тук ставаше дума просто за човека Вежди Рашидов, това щеше да си е просто поредният подобен жлъчен текст, каквито не липсват и сега. Когато обаче говорим за председателя на парламентарната комисия по култура и медии, фокусът няма как да не се измести.
Самата идея човек с пряка роля в законодателната власт да излиза с подобен коментар, посочващ "враговете" в медиите, създава меко казано дискомфорт.
Именно това е случаят тук - шеф на парламентарна комисия, засягаща медиите, а оттам и свободата на словото, се прицелва в конкретна медийна група, която е критична към него и към властта като цяло. При това го прави с циничен и дори заканителен тон, в който демаскира едва ли не чужди агенти, дошли да рушат и да разбиват семейства.
В позицията си на председател на парламентарната комисия по култура и медии Рашидов е длъжен да се държи на нивото на поста си и да не позволява лични пристрастия или вражди да влияят върху публичното му поведение. Това е елементарно изискване за този публичен пост. Върви си ръка за ръка с получената власт.
За да стигнем до другия важен момент. Едно от основните права на медиите, всъщност една от основните им задачи, е да критикуват управляващите - за лошо измислени политики, за лошо изпълнение на проекти, за направени грешки и допуснати гафове.
Всяка редакция сама за себе си решава за какво да следи и на какво да държи. Всяка със собствените си мотиви за това.
И докато не се нарушават законите на Република България, докато се спазват елементарните етични правила и норми, не би трябвало това да води до наказания за пишещите или за медиите. Ако има нарушения или клевети, пострадалите винаги могат да се обърнат към съда, който вече да прецени кой крив и кой прав. Историята у нас познава предостатъчно случаи, в които публични фигури са печелили дела срещу медии по тази линия.
Когато обаче имаме властник, който излива личния си гняв срещу медии заради неща, писани от тях, без да са нарушили закона с написаното, тогава вече трябва да си говорим за свобода на словото и защо е нужна тя.
Властта е като наркотик - сладка, но с вредни странични ефекти. Само дето вместо да съсипва тялото, оставена без контрол тя може да съсипе морала. Най-малкото - дори да вземем предвид само различната гледна точка, която властта дава, това пак е достатъчно да се откъснеш от тези, които управляваш и от техния поглед върху нещата.
Именно затова са нужни опозиция и медии. И ако за опозицията е типично да се възползва от информацията така, както ѝ е угодно на нея, на медиите се пада да се фокусират върху по-широкия поглед.
Двете служат като коректив на властта - да не се самозабравя, да поправя грешките - случайно допуснати или плод на лоши решения. Защото няма безгрешна власт. Няма и как да има, колкото и хората в нея да вярват, че правят само добро.
Ако тези два гласа се заглушат максимално, това само ще остави съществуващите грешки да стават все по-големи и по-големи. Затварянето на очи и усти може да е удобно за властта, уморена от постоянни критики, но в никакъв случай не е от полза в общия план. Не и ако се гледат интересите на държавата и демокрацията.
Или се окаже, че сме се върнали към онзи момент, в който контролираните медии хвалят положението, опозиция има, колкото за протокола, а държавата наскоро е изкарала три фалита, без никой да разбере.
Затова и това е въпрос на принципи, който трябва да е валиден независимо коя е медийната група, попаднала под удара.
А да се позволява на един политик, особено шеф на парламентарна комисия, да излива гневните си размисли и да сочи с пръст врагове просто така, е неприемливо. Не е приемливо за депутати, не е приемливо за членове на изпълнителната власт, както и за съдебната власт. Просто не е приемливо.
Въпросът е ние като общество дали ще успеем да загърбим своите различия и идейни дрязги, за да се застъпим за тези принципи.
