"Тихата война" между президентството и министерския съвет престана да бъде тиха тази седмица и сега дава предпоставки за едно доста горещо политическо лято.
След цяла седмица, богата на събития, кулминацията сега идва с отправеното искане за оставката на правителството и главния прокурор от страна на държавния глава Румен Радев. Разбира се, вероятността някоя от засегнатите страни в случая реално да хвърли оставка, граничи с нулата, но актът на президента беше по-скоро символен.
В една ситуация, в която по всичко личи, че отново ще имаме лято, изпълнено с протести и контрапротести, подобен призив беше като знак, че реалните действия в тази "война" между "Дондуков" 1 и "Дондуков" 2 вече са започнали и всяка от страните ще използва целия арсенал, с който разполага - видим и невидим.
Ще има взаимни обвинения, подли удари под кръста, ще има публични изказвания с реплики и дуплики, ще има огнена реторика и сложни ходове, вкарани в игра. Същинска публична война, в която един срещу друг застават генерал срещу генерала.
Интересното в случая е, че протестите в подкрепа на президента и с искане на оставката на правителството поне към момента успяват да съберат голяма част от опозицията - от градските десни, през БСП и редицата отцепили се от тях други партии и движения, та до играчи като "Възраждане" и партията на Слави Трифонов.
И макар сега това да е силно послание - обединени срещу управляващите - това може да се превърне в сериозен проблем в евентуалното бъдеще, когато започнат да се предявяват и други искания освен това за оставка на кабинета и на главния прокурор.
Именно тези толкова дълбоки различия сред протестиращите могат да се окажат камъчето, което може да събори колата на протестите. И ако искат да избягат от това, участващите партии в тези протести преди всичко трябва да забравят партийните си знаци и символи и да търсят обединяващи точки с иначе отколешни и непримирими политически противници. За това трябва да помогнат и онези безпартийни граждани, които са излезли на улицата, водени от лични мотиви, а не от партийни възгледи.
Проблемът в това е, че с напредване на времето това може да се окаже все по-трудно, особено ако започнат да се задават въпроси за бъдещето след един евентуален успех на протеста. Ако все пак въпреки различията помежду си демонстрациите запазят единен дух, това ще им даде допълнителна сила. Ако не, сривът е неминуем.
Затова и ще е интересно демонстрациите и поведението на различните фракции в тях.
От другата страна пък са управляващите. Те в петък показаха, че продължават да имат силен организационен ресурс и подкрепа. Въпросът обаче е дали премиерът Борисов, партията му и коалиционните им партньори ще имат силата да удържат на натиска от протестите.
Управляващите разполагат с всички ресурси на властта и с мнозинство в парламента, което да удържи опитите за прокарване на вот на недоверие и бламиране на закони. Въпросът е доколко това мнозинство е стабилно. Съответно изключително важно ще е за Борисов и ГЕРБ да подсигурят партньорите си в Народното събрание, ако искат да устоят на протестите.
За целта те също така ще трябвада приемат и един много по-спокоен, приемствен тон, с който да се опитат да убедят публиката, че всъщност твърденията на опонентите им не са истина и се работи за развитието на страната.
Въпросът е, че в условия на толкова емоционалност покрай протестите подобно нещо е доста трудно за постигане и изисква много усилия и напълно контролирано публично поведение, което всячески се опитва да избягва конфронтациите, тъй като те само биха засилили емоционалния градус.
Малко вероятно е правителството доброволно да реши да подаде оставка в търсене на по-добри условия на едни следващи избори.
Това ще означава Борисов да предаде властта, макар и за три месеца, на кабинет, подбран от президента Румен Радев, който се оформи като основен и крайно нападателен негов опонент.
Така че едно служебно правителство сега няма да е меко и компромисно като това на Герджиков, а ще е насочено към това да извади на бял свят каквото инкриминиращо може да се намери за сегашната власт. А един от най-простите закони на политиката е, че няма власт без кирливи ризи в гардероба.
Макар да могат да се направят много паралели с 2013 г. и онова лято на протестите, между сега и тогава има много разлики, които играят значение.
Една от тях е голямата неизвестна на коронавируса. И той може да влезе в полза както за каузата на правителството, така и в каузата на протестиращите.
Използването на мерките за ограничаване на заразата като средство за спиране на протестите (дори и с чисто здравни мотиви зад това) почти сигурно само би им дала повече революционен плам на сила, която властта опитва да смаже с всички сили.
От друга страна обаче, ако реално броят на заболелите и най-вече на хората, имащи нужда от болнично лечение, се увеличи драстично, това може да охлади бунтовните духове.
Но докато стигнем дотам, ще има достатъчно време да мине, изпънлено с много емоции, малко от които особено положителни, поне в публичен план.
Така че пригответе се за горещо политическо лято, защото политиците ни тръгват на война помежду си.
