Тези дни имаме своеобразен юбилей.
Една година сме ежедневно се сблъскваме с три М-та - маски, мерки и ген. Мутафчийски (или Мангъров, в зависимост от това кой кого слуша). Една година ни се повтарят трите Д-та - дисциплина, дистанция, дезинфекция.
А в средата на март 2021 г. сякаш отново сме в изходна позиция, в която се караме дали да се налагат сериозни мерки и да има нови локални локдауни, макар че в България същински такъв никога не е имало.
Ситуацията с пандемията се влошава, недоволството се множи правопропорционално и напрежението се усеща дори и в мартенския мокър сняг.
Но този път сами сме си виновни.
Преди може и да бяха здравните власти, но не.
За тези 12 месеца редица хора не успяха да прогледнат отвъд някой от главните гранично-пропускателни пунктове и да провидят какво се случва там, в държавите за пример.
Разбира се, доста се разходиха извън въпросните граници и съвестно ходиха по бански и с маски дори и до плажния бар за бира, но да си с маска по бреговете на Халкидики явно е друго, по-лесно се понася.
В мрачна България мерките хем са на ръба на бутафорното, хем се посрещат с бурно недоволство, а след това и с изненада и чудене защо заразените са толкова много. Никой и дума не обелва, че ние до голяма степен сами да си причиняваме тези беди, вълна след вълна, локдаун след локдаун, макар че нашите локдауни и те - българска работа.
У нас на рестрикциите просто се гледа зле. Свободолюбиви сме по душа и не ги приемаме току-така.
Правителството от своя страна съвсем логично слуша какво му дума народът и предизборно се въздържат от резки ходове в тази насока. Според мнозина да се наложат карантинни мерки е форма на садизъм от властите към народа. "Те искат на нас да ни е г(л)адно, затова затварят ресторанти и кръчми, фитнеси и театър", е популярно мнение.
Пандемията е иронично наричана пЛандемия, вирусът е омаловажен до "грипче", даже май такъв вирус всъщност няма. Ръсят ни с нещо тия самолети, дето хвърчат в посока Запад-Изток, да им се не знае.
Макар че ако стане въпрос за изборите, вирусът изведнъж се превръща в съвсем истински и е изобретен, пуснат и оставен да заразява масово, само за да не гласуваме на пустите избори. Поголовната липса на съвест и съзнание биват оправдавани с нови и нови конспирации и откровени спекулации.
Колкото и брифинги да даде щабът, той не може да вмени лична отговорност и съзнание на никого.
Няма как щабът, или здравният министър да минат из метрото и автобусите и да вдигнат маските над носовете на пътниците. Година след началото на пандемията точно една от най-евтините и лесни за спазване мерки е почти невъзможна за налагане. Маски се веят фриволно под носа, че и на брадичката, а ако направиш забележка, става грозен скандал. Маските са, за да мълчите. Тоест, да не правите забележки, че са под нечий нос.
Опашките по пистите на зимните ни курорти са гъсти и напомнят на времена, в които са пуснали банани и мандарини. Остров Занзибар пък на драго сърце посреща зажаднелите за слънце и Кайпириня туристи, защото то само хоумофис не се издържа.
Само че при новината за наложителна карантина след волните пътешествия през лицето на Пантелей пътник преминава тик, който носи ясно послание и смес между учудване, отрицание и силно недоволство. Няма пари хем за Занзибар, хем за карантина.
Пък и не може след тая хубава почивка да не се похвалиш сочно на колегите, грехота е. Човещинка, нали? Не точно...
Съвестта и отговорността са това, което прави от сбирщината - общество. Когато на ден умира по един самолет хора, значи нито сме общество, нито имаме съвест.
Когато нечий собствен комфорт да диша без маска, да се забавлява в огромна компания, да пътешества и да е опасен, стоят по 180 жертви на ден, властите имат твърде малка вина. Когато имаш хиляди левове за воаяж до екзотичен остров, но не можеш да изкараш десетина дена вкъщи на запаси, проблемът не е сегашното управление.
Когато плачът за затворените заведения заглуши този за децата, които бяха пожертвани най-безочливо в тази пандемия, ние нямаме право да обвиняваме този и онзи и да настояваме, че от мерки няма нужда, за да си отидат "сухите съчки".
Това е провал на обществената съвест, за който сме си виновни ние. И който дори и почивка в Танзания може и да не изтрие...
