Знаете ли какво е български политически оптимизъм? Не, не е твърдата вяра, че "ще се оправим". Български политически оптимизъм е да отказваш да гласуваш на избори, защото смяташ, че по-зле не може да стане.
Защото, нека сме честни, ако има нещо, на което последните 20-ина години да са ни научили, това е, че винаги има как да стане още по-зле. И изборите, колкото и странно да звучи, са нашият начин като общество да се грижим за това да не се стига до тези най-неприятни и лоши сценарии.
Това, което у нас често забравяме, е колко млада и крехка всъщност е нашата демокрация. Само допреди 33 години страната ни е била управлявана от тоталитарен режим, а преходът към демократичната система и свободния пазар е белязан от влиянието на бившите служби за сигурност. Ефектите от това се усещат и днес.
И тук не говорим само за носталгията към онези розови времена на перфектното минало, в който баничката е била 6 стотинки, а почивката в бунгало на Шкорпиловци е траела близо месец.
Българското общество все още страда от сериозен недостиг на знания за това как работи самата ни система на управление, какво означава разделението на властите и какво въобще гражданите могат да искат и да очакват от своите народни представители.
Затова и у нас, още от 90-те насам, винаги на политическата сцена благородна почва намират играчи, които предлагат лесни решения - заучени мантри за магически ход, който елитите не искат да знаете, с който държавата може да се "оправи" за отрицателно време.
Когато тези няколко фактора се комбинират, получаваме едно голямо количество кандидати за избори, които залагат на соц. носталгията и предлагат резки промени в държавното устройство, в геополитическата ориентация на България или дори просто в начина, по който гласуваме, с претенцията, че това ще доведе до цялостно решаване на всички проблеми в страната.
За последните няколко състава на Народното събрание видяхме как дебатът в този най-висш орган на демокрацията у нас е така закърнял, че просто вече не съществува. В парламента има политически сили, които отказват дори да си говорят, камо ли да правят нормална политика.
Всичко това е резултат на над десетилетие на унищожаване на политическия дебат у нас. От управляващи, които системно неглижират парламента като институция, през опозиция, която е толкова ялова, че не може да произведе смислена критика, та до настройване на партиите и електоратите на вълна тотално противопоставяне с войнствена реторика.
Негативната страна на всичко това е, че с упадъка на дебата и нормалния диалог между партиите се подронва самата демокрация. Колкото повече пукнатини се появяват в сегашната система, толкова повече разни опортюнисти събират внимание около себе си с кардинални предложения и революционен плам.
Уви, трайната промяна към по-добро се постига не с революции, а с работа - с плавното въвеждане на реформи и с организирането на политика и държава под върховенството на закона.
Днес обаче дори не говорим толкова за промяна към по-добро, колкото за това да устоим пред идващите кризи - високи цени, огромни разходи за енергия, падане на жизнения стандарт и опасността от бедност или задълбочаване на бедността за една значителна част от населението.
Решението на тези кризи изисква постигане на поне някаква политическа стабилност, работещ парламент и излизане от спиралата на постоянни избори.
Най-малкото - до края на годината трябва да бъдат приети редица нови закони, за да може страната ни да получи следващия транш от парите по Плана за възстановяване и развитие. А за да бъдат приети тези закони, се изисква чисто техническо време.
Представете си сега как това ще се случи при един от най-мрачните сценарии към момента - в шарен парламент, избран с рекордно ниска представителност, в който има над 7 политически сили, всяка от които драпа в своята посока и си настоява на своето.
Простата изборна сметка показва, че колкото по-ниска е избирателната активност на един парламентарен вот, толкова по-нисък е и прагът за влизане в Народното събрание. Толкова по-голяма е тежестта на купения и контролирания вот. Толкова по-значителна роля ще имат радикалните партии с напомпан от фалшиви обещания вот.
Така че когато погледнем към всичко това, трябва да се замислим за един много важен момент - че възможността да гласуваме на избори, дори тогава, когато всички ни изглеждат еднакво противни, освен гражданско право е и гражданска отговорност.
Отговорност, че с вота си ще попречим на тези, които смятат избирателните права за стока за купуване, на тези, които вярват, че страната ни трябва да се върне над 30 години назад в развитието си, на тези, които просто смятат, че са призвани да управляват от някаква по-висша сила и властта им принадлежи по право.
Гледайки към изборите и към всичко, което предстои на страната ни, нека не се доверяваме на този фалшив оптимизъм, че по-лошо не може да стане. Да не стане, зависи от нас самите.
