"Кога ще свърши пандемията?"
Миналата година по това време въпросът ни вълнуваше повече от всичко друго на света.
Ваксините бяха само далечна перспектива и не знаехме дали са на няколко месеца, или на няколко години разстояние. За сметка на това спомените за "Останете си вкъщи!" и пустите улици бяха съвсем пресни и ни подсказваха, че нищо не е свършило.
Май месец 2021 г. България сякаш е приключила пандемията преди шампионите Израел и Великобритания.
Само че един наблюдател от последните две държави сериозно би се учудил на преждевременния ни ентусиазъм и ведър оптимизъм. Той би бил искрено изненадан от липсата на мерки, дистанция и дисциплина, а когато погледне колко бавно пъпли ваксинацията в страната и колко сме далеч от колективен имунитет - би бил направо ужасен.
Би попитал кога е свършил локдаунът в нашата мила родина, а ние бихме му отговорили, че тук локдаун никога не е имало, но за сметка на това може би се научихме да си мием ръцете. Може би...
Ще кажете, че хората се умориха от мерките, от плашенето от екрана, от дезинфекцията, натрапчивата миризма на спирт навсякъде и пазенето от околните като от вълци, от хоумофиса и "Какво ще ядем?" за десети път през този ден.
Ще възразите, че човекът е социално животно и като такова не може да живее във вечна изолация и страх, че е време да си отпуснем душата малко след тази толкова дълга и странна зима. И ще сте напълно, изцяло прави!
Проблемът обаче е, че при нас средно положение няма и "да се поотпуснем" обикновено означава "Стоп! Забрави за правилата!".
Още повече, че пълното разхлабване на мерките по уникален и не особено разумен начин се съчетава с все още твърде ниско доверие към ваксините и все още прекалено малък брой имунизирани с две игли граждани.
За това не спомогнаха особено и "зелените коридори" с така исканите и чакани "по-добри" иРНК ваксини.
Вместо призиви за последни месеци предпазливост и самосъзнание, отвсякъде ни залива посланието "Вирус няма, действайте!". Вместо да се потупаме по рамо, защото (да се надяваме) най-лошото наистина вече е зад гърба ни, ние директно зачеркнахме пандемията.
Превъртяхме я като елементарна компютърна игра и я забравихме.
Нека други държави се плашат още от тоя вирус, ние вече го прескочихме като малък камък и гледаме към светлото безвирусно бъдеще.
А на тези, които все още се притесняват и проявяват предпазливост, дори започва да се гледа с характерен тип насмешка - от онези, с които се гледа на човек, който е заявил, че тази вечер няма да пие, без да е шофьор и без да е болен.
Дали това ни поведение ще ни изиграе лоша шега? Никой не може да каже със сигурност.
Възможно е целокупният оптимизъм да е напълно оправдан.
Много ни се иска да е така. Вероятно действително загърбихме най-страшното и то ще остане само един лош спомен за една от най-шантавите години в живота ни. Даже може би наистина ни пазят БЦЖ-то, ракията и доматите (по Кантарджиев). Защо не...
И все пак - с какво ще ни навреди малко предпазливост? Ей така, за последно...
