Около 5 млн. души население, почти обезлюдена страна, като изключим по-големите населени места, призрачни градове и много пусти села - това е мрачната картина, която последното демографско изследване у нас "Регионални демографски дисбаланси в България", представено от фондация "Фридрих Еберт", чертае за бъдещето на страната ни през 2040 г.
В главата на човек могат да се зародят множество постапокалиптични картинки като отражение на тези прогнози. По-лошото е, че те не изглеждат толкова далеч от истината с оглед на това, което се случва и сега.
Още помня стария виц, че в Димитровград имало две основни перспективи за работа - Хасково и Испания. Имената на градовете лесно могат да бъдат сменяни и нагаждани за различни части от България.
Тежка миграция към големите градове и към страните от Централна и Западна Европа, с всяка година населението на страната намалява с размерите на един средно голям за България град, а самата структура на населението се променя.
И си струва да се запитаме в тази ситуация едно "Quo vadis, България?", накъде отиват нещата и какво се прави наистина в посока преодоляване на този проблем.
Да се говори с минорен тон за демографската криза е любимо занимание на политиците - гледката на празните къщи и фактът, че едва ли има някой българин, който да няма роднини или познати, предпочели да живеят на Запад, са достатъчно силен мотиватор.
Въпросът е, че си оставаме само с говоренето. Или с призив към хората да правят деца, което си е едно голямо политическо "Абе, вие що не вървите да се..." в буквален и преносен смисъл.
Повече от ясно е, че картината, която изследването за демографските дисбаланси в България показва, e нещо, което никой не иска да види. Какво обаче следва оттук нататък?
Защото въпреки тежкото, тежко говорене за национална отговорност на гражданите да имат деца, да се множат и да се плодят в името на родината, има някои съвсем реални, съвсем сериозни проблеми, които пречат това да се случи. И те не са някаква кой знае каква "Тера инкогнита".
Много млади хора просто не се чувстват финансово сигурни, за да започнат семейство.
За мнозина у нас покупката на жилище, без за това семейството да ти е помогнало и да си теглил кредит, който ти поставя едни окови за 25-30 години, е мисия невъзможна. Да не говорим какво финансово бреме е да отглеждаш дете, камо ли две и повече от две...
За всичко това трябват пари, но не само. За повечето млади хора работата не е нещо, което правиш механично от 9 до 5, а след това захвърляш настрани. Напротив - търси се идеята за развитие, за кариера.
Затова и фактор за миграцията от селата към градовете са възможностите за добра работа и развитие, както и по-големият достъп до култура, места за развлечения и т.н. Колкото по-малко е едно населено място, толкова по-свит е хоризонтът от възможности - не означава, че ги няма, просто са много по-малко.
А когато заплатата в по-малкия град или на село е по-малка, работата е с по-малко опции за развитие, а на всичкото отгоре няма особено голям избор къде да отидеш да се забавляваш след това, логично е да започнеш да се замисляш за смяна на мястото.
Да го кажем така - младите хора у нас, а и не само у нас, търсят по-добър живот. Искат да живеят спокойно, да имат добра работа, уреден дом и едва тогава да въведат в света дете или деца. Просто за да не им се налага на тях да се сблъскат в бедност, недоимък и т.н.
Някой може да каже, че това е егоистична логика, но преди всичко е логика, и то все по-популярна. Свободата да избираме и да търсим най-доброто за себе си е това, което кара мнозина да изоставят малките населени места и да си търсят шанса някъде другаде.
Какво тогава може да се направи, за да създават младите хора семейства и то в родните си места. Нещо, което на думи е страшно просто, но на практика се оказва мисията невъзможна - да се създаде среда с възможности на повече места от София, Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора и още някой и друг областен град - въпросните "острови" насред прогнозираната демографска пустиня.
Истината е такава - повечето големи бизнеси се съсредоточават в столицата, просто защото тук има най-голямо струпване на квалифицирани кадри. Те пък се струпват в София, просто защото в София има най-голямо предлагане на добри работни места - едно самосбъдващо се пророчество и порочен кръг, който води до вдигане на цените в най-големия български град, презастрояване, насищане с автомобили и постоянно растящи наеми и цени на жилищата.
А това изморява. И в София има адски много хора, които биха си заминали по родните места, ако там имаше поне малко адекватни алтернативи за работа.
Колкото и парадоксално да звучи, мнозина видяха шанс за това в пандемията, когато хоум офисът позволи на хората да вършат своята дизайнерска, програмистка, технологичен съпорт и друга работа от всяко място с интернет.
Ако можеш да взимаш софийска заплата и да живееш на някое по-спокойно, евтино и симпатично място от София, защо да не го направиш? И това е първата стъпка.
Щом държавата иска наистина да се бори с демографската криза и обезлюдяването на големи части от страната, тя може да свърши малко истинска работа в тази посока. Като за начало да насърчи фирмите да залагат повече на работата от вкъщи с определени данъчни облекчения през зелените инициативи, които така или иначе страната ни е поела задължение да следва. Все пак - повече хоум офис, по малко изгорели газове от транспорт. Оправдание винаги може да се измисли.
Оттам насетне идва по-сложната част. Вместо да бъдем призовавани да правим повече любов с половинките си, правителството може да тръгне вече наистина да работи за развитие на регионите. За намаляване на административната и бюрократична тежест за фирмите. Да стимулира новите инвестиции в страната и то в региони, които имат нужда от икономическо засилване. Да насърчава частната инициатива и малките бизнеси.
Може да прозвучи повърхностно, но ако можеш да запазиш работа си на "млад меринджей" и в Плевен, а не само в София или Варна, това ще ти даде много повече причини да останеш да живееш в Плевен или в околността.
Но за да стигнем дотам, пътят е дълъг. От изчистване на корупцията на местно ниво, през стимулите за отваряне на бизнеси на места в България, та до целенасочената политика за подкрепа и развитие на икономиката.
За сметка на това у нас все още върви песента за патриотичния дълг да се раждат деца, докато току-що излезли от фризьора лели говорят как не всеки трябва да има правото да идва в София.
И докато това продължава, сценариите за "демографска пустиня" ще изглеждат все по-реални и все по-близо.
