Има един ден от годината, в който думите звучат с особено очарование и патос, героите ни не са воини, а букви. Едно носталгично време се превръща в нова-стара и винаги бляскава цел. 24 май всяка година призовава за ново Възраждане. А то все така си остава в историята. И упорито отказва да се появи отново.
В духа на „Върви, народе възродени" държавните мъже ни говорят за значението на духовността и културата в днешните смутни времена, за нуждата от националното обединение, за знанието, което може да издърпа България направо за косите от дупката, в която се намира.
Слушаме речи, пропити със заемки от миналото, когато „четмото и писмото" са въпрос на живот и смърт. С факти, разказани в сегашно историческо време. И красиви пожелания в бъдеще време. Речи, в които настоящето липсва.
На следващия ден ще си говорим как няма пари за образование и за сметките за парно на университетите. Ще се смеем на абсурдните грешки, допуснати от седмокласници и зрелостници. На „Ханку Брат" и хан Крум, който "издебнал ромеите отзад". Ще се чудим на приема на студенти само по документи и на заплатите в БАН.
До утре има време. Днес е ден за радост. Защото, както е казал Вазов: "И ний сме дали нещо на света". Буквите поне остават. Докато ние се възраждаме само за един ден в годината. Добре, че го има.
