Хроники от социалистическото чистилище: неверникът Георги Кадиев беше "пощаден" от страшния другарски съд, а ръководството на БСП си писа служебна победа по "прекалена демократичност".
Само два гласа не стигнаха на строгата, но справедлива "Лява България" да остракира Кадиев, поел на плещите си неблагодарната роля на черна станция в червената централа.
На пръв поглед, Кадиев и БСП са две несъвместими величини по определение.
И той, и недолюбваният от него апарат имаха най-малко десет сериозни повода за развод през последните години, като се започне от оставката му като зам.-министър на финансите в кабинета Станишев заради война с титуляря Пламен Орешарски, и се свърши с актуалния "неортодоксален" законопроект за агитацията на майчин език.
Кадиев обаче никога не си тръгна от партията, чийто елит иначе громеше с аргумента, че не може да поставяш целесъобразността пред базовите принципи за добро и зло.
Уж си подаде оставката от парламента, за да даде знак за промяна на ръководството, но нямаше скрупули да се включи в същите червени листи само няколко месеца по-късно, макар и "на опашката" - заложи на кампания за преференции, за да генерира гласове, каквито БСП не би могла да привлече на собствен ход.
Не хвърли кърпата дори когато партията му се "отблагодари" подобаващо: с гонки по устав и с мълчаливо съгласие на атакисткия погром срещу соловата му деветомайска акция пред президентството.
Цялата сцена с "риалити"-елиминациите изглежда прекалено престорена, за да предизвиква съчувствие към която и да е страна.
Само Таско Ерменков се вживя малко повече в театъра, като обяви, че вече не седял до Кадиев, за да не решат симпатизантите му, че мисли като него (спокойно, интелектът не е заразна болест).
Нито БСП има интерес да изгони и последния си вътрешен опозиционер, нито Кадиев има интерес да се хвърли в дълбокото без спасителния пояс на партията (двата му опита на местните избори в София бяха показателни).
Решението в стил "Хем Миков доволен, хем Кадиев цял" не е решение на тежките проблеми в партията, която страда от остър хроничен дефицит на идентичност.
Ако изобщо имаше някаква поанта от партийния референдум - тя се изчерпва в моряшкия виц: "корабът потъва по план, вода има за всички".
