Вече 31 години* след падането на Тодор Живков от власт, въпреки че всички недъзи на системата от онова време бяха показани и се изговориха тонове думи за липсата на свобода, трудовите лагери, вицовете, разказвани под сурдинка и цялостното отношение, събиращо се в едно изречение - "Чупи, то е държавно", все още една голяма част от обществото страда по соцталгията.
Преди няколко години (през 2014-та година) едно изследване на "Алфа рисърч" показа, че над 50% от българите все още оценяват положително "бай Тошо" и неговото време.
По-интересното в случая обаче е друго. В същото това изследване се цитира допитване на НЦИОМ (бившата национална социологическа агенция), според което през 1991 г., около година и половина след "дворцовия преврат" срещу Живков, едва около 16% оценяват положително работата му и политиката му като цяло.
Иначе казано, колкото по-пресни са спомените, толкова по-малка е любовта. А с годините хора, които са преживяли има-няма 3 години от живота си в "светлия социализъм" започват да говорят колко по-добре е било тогава и колко по-уредена е била държавата.
Легендата за абсолютното спокойствие, работата за всички, циганите, които "си знаят мястото", дългите ваканции и още по-дългите отпуски изгражда една картина за "хепи соц-а", в който може да не е имало 15 вида шоколад в магазина, но този, който го е имало е бил евтин, вкусен и изцяло органичен.
А онзи изграден в България комунизъм е бил една почти утопия. Уж. Ама не точно за всички. Разбира се, онези, които са страдали, са били сгафили нещо към властта. За обикновения гражданин обаче проблеми не е имало. И така нататък.
Създава се една цялостна захаросана представа за миналото, която пренебрегва отрицателната страна на комунистическата действителонст, заменяйки я със спомени от младостта, разказани по хубав начин, с мечти за стабилност, които в днешния динамичен свят са именно това - блян.
Миналото има това свойство - да се идеализира. Да се помнят или предимно хубавите неща, или само лошите (ако за човека то е силно болезнено). Това до голяма степен се случва и в България с комунизма - колкото повече се отдалечава миналото, толкова по-красиво става то. За идеализирането на комунизма допринесе и последвалия веднага след него размирен период на 90-те с мутрите, чалгата, престъпността, червенита куфарчета, дивашки извършената приватизация и разбитите надежди за промяна към по-добро.
Това, което удобно се пропуска е, че нелицеприятната страна на прехода се случи и благодарение на наследството, което не друг, а БКП остави след себе си в опит да накара обикновените хора да повярват, че "може и по-лошо" от банда червени чичковци, свикнали да се разпореждат като аристокрация. Просто в един момент всичко излезе извън контрол.
По тази причина времето преди това за мнозина изглежда много по-светло и приятно. Нищо, че чакаш с години за кола и телевизор и за всяко нещо се искат връзки. А за 90% от населението има един осигурен минимум, по равно (освен за онези големите в партията, но те вече са друга бира).
В захаросаната версия всички онези нелицеприятни неща, също както преди 1989-а, се игнорират и за тях се мълчи. Интерниранията, трудовите лагери, побоищата в полицията, ДС, лъжите за Чернобил са подложени на една всеобща и колективна забрава. Амнезия за всичко лошо.
Голяма част от населението сякаш е сложила едни розови очила, когато става въпрос за комунизма и твърдо вярва в неговата идеалистичност по същия начин, както си спомня с умиление за безметежното щастие в детската градина или за хубавите моменти от казармата. Просто се забравя за гадните манджи с грах, пилето фрикасе, боят от госпожите, че не си легнал да спиш или всички онези гаври на живота в униформа, тарикатските истории и тормоза.
А когато всичко това се посипе едно хубаво с големи количества пропаганда от знайни и незнайни медии (както се случи у нас, а и на повечето места в Източна Европа след 2013 г.), нещата се нареждат по местата си и заемат този си вид днес - соцталгия и любов към "бай Тошо".
Истината обаче е, че онези времена са си отишли безвъзвратно. Светът, в който държавата е длъжна да ти осигури работа, независимо от пазара на труда и твоите способности, вече не съществува. Той просто не успя да издържи чисто икономически и пропадна.
Затова няма смисъл да спорим дали при комунизма е било хубаво или не, той не трябва да бъде нито идеализиран, нито демонизиран. Нужен е реален исторически прочит на този период от нашата история, за да спрат спекулациите. Иначе хората стават лесни жертви на манипулация - особено ако никога не са живели по това време.
* Текстът първоначално е публикуван на 10 ноември 2017 г., но е обновен на 10 ноември 2020 г.
