Приятелят ми Мартинчо казва, че "ако някой реши да бъде Моцарт у нас, няма да го пуснат в стаята с пианото - пианото е само за гости и детето пианист е само за гости: ако посвири, ще е да покажем, че имаме пиано..."
В последната една година един режисьор показа, че не само имаме там някакво кино, ами то става за гледане.
С "Източни пиеси" Камен Калев скъса лентата на мазните, мудни, "мъдро" преекспониращи (гадната) социална действителност бг филми.
Пълнометражният му, добре награден, дебют е нещо като да си натъркаш лицето смело с прахоляк - за да направиш достатъчно сдобрена с почвата, в която виреем, история... А не поредната постсоц патетика, заради която по време на прожекцията се чувстваш неловко през секунда.
Филм, който даже оставя ведро чувство, понеже тоя път хероиновата зависимост на главния герой (вече мъртвият не-актьор Ицо - дяволски талантлив художник и бачкатор в цех) не е интерпретирана като драматична поука, а като търсене на нещо просто - солта на живота. И пипера.
На българската културка (особено в казана върху културно-политическия ръждясал котлон) толкова й липсва точната мярка в подправките, че новината за новия филм на Камен Калев, чиито снимки стартираха във вторник, е като да се събудиш от приятна миризма ден след като си излязъл от казармата (болницата, ареста)...
Приятелят ми Мартинчо казва още, че в любимото демотивиращо бг клише "Няма да откриваме топлата вода, я!" това "я" е много важно. То ни кара да боготворим една лъжа за живота ни като истина - че няма смисъл да правим и откриваме разни добри неща.
Ако до голяма степен продължаваме да бъдем повече имитатори и ползватели на хубавите продукти, Камен Калев леко и ненатрапчиво подхвърли идеята, че да си откривател/изобретател у нас не значи да си "кретен в панел, мечтател с дебел диоптър, загубеняк".
Има българско откритие и то е, че има голямa вероятност вторият му филм да е също толкова свестен.
Спорете колкото си искате.
