"...Убитите лежат тихо в незнайните си гробове, празни очи в нас вперили, нощем костите им глухо вият като подземни фанфари.
А палaчите им гордо ходят сред нас, закичили кървавите си ревери с "Герой на Народна Република България"
Имало е по-мрачни времена. Имало е по-страши времена. Времена на терор, времена на кървави мистерии. Само че така и не отмина времето на голямото лицемерие, както го е описал Стефан Цанев през 1989 г.
Не само че не отмина, а се видоизмени в Златен век на снишаването - доволен, доброволен, непробуден сън след обилно преяждане с фалшиви идоли, халтура и празнотемие.
Перачите на "героични" биографии отдавна изхвърлиха мръсната вода, а с нея и срама си.
Някогашните ченгета станаха меценати, филантропи, менажери и колекционери, старейшини и архонти, академици и почетни доктори на милиционерските науки, една от които се оказа "Духовенството", не щеш ли.
Някогашните добре информирани за живота на жертвите си манипулатори станаха добре информирани и още по-добре платени "консилиери" в най-дивите години на мутрокрацията.
Днес един истински голям творец - 80-годишният Стефан Цанев - припомни истината на глас.
Не всички са забравили, че първите подвързани творчески дръзновения на този "елит" бяха папките с доноси. Не всички са забравили, че символ на вярата му беше безпределната преданост на Строя, а систематичната им борба с "идеологическата диверсия" съсипа живота на хиляди души.
Най-болният ефект от тази метаморфоза беше спестен от Стефан Цанев - днес жертвите не просто продължават да слугуват на надзирателите си, а и се чувстват длъжни да се оправдават от тяхно име за собственото си нещастие.
Точно така постъпи Вежди Рашидов. Първо обиди писателя за претенцията му "да се героизира", като си позволява да връща "неподписаното от министъра" отличие.
После съвсем искрено се почуди на какво основание той, лично пострадалият от перверзиите на режима, би могъл да лиши от орден бившия шеф от Шесто.
Да се откажеш от награда, с която се кичи лице с псевдонима "Гестапото", не е смелост, а проява на будна съвест и здрав разум.
Бива народ да търпи и да спи, но чак пък толкова не бива. Направо е скучно да се управлява такъв народ.
Така казва Стамболов в Духът на поета. Само че не по Димитър Иванов, а по Стефан Цанев.
