Някои хора никога няма да проумеят що е то Интернет. Интересното е, че това са предимно богати, много богати и неприлично богати хора.
Като казвам това, винаги се сещам за онези възрастни хорица от предимно еврейски произход, които стоят начело на световната звукозаписна индустрия. Нищо антисемитско - киноиндустрията например е цяла степен по-дълбоко завлядяна от еврейски фамилии, но хората там някак си не проявяват същата шеметна упоритост да наричат черното бяло, както роднините им в музикалната. Може пък в последната да работят идиотите на семейството, знае ли човек...
Рупърт Мърдок е от онези, за които стана дума в първото изречение. Австралиец, медиен магнат и неприлично богат. Е, не е евреин, а шотландец по произход - което сигурно също обяснява много от онова, за което ще стане дума след малко.
Човекът, за когото не е известно да е употребявал някога компютър, напоследък много се разсърди на Интернет. Той издава вестници, има телевизии и куп други медии, плаща на десетки хиляди журналисти по света (доскоро и на няколкостотин от българската БТВ). А в Интернет има един лош Гугъл, дето като му праснеш 2-3 ключови думички и ти изкарва всичко, което търсиш - безплатно и даже без да посещаваш сайта, на който е информацията.
Отгоре на всичкото е пълно с крадци - хиляди други сайтове препубликуват информация, новини, снимки и даже видео от медиите на Мърдок и не плащат една стотинка. Същевременно тиражите на печатните медии в света неудържимо падат, а рекламата постепенно пренася парите си от телевизиите в Интернет, защото последният предлага много по-добре таргетирани и по-евтини аудитории. Както се казва, времената се менят, но вълкът...
А 79-годишният Рупърт Мърдок си иска като едно време. Той първо обяви, че ще направи сайтовете на своите вестници платени, след това заплаши да съди Гугъл и накрая генерира мощна медийна подкрепа под каузата, че качествената журналистика струва пари и безплатен обяд няма.
Проблемът е сериозен и не е от вчера. Всичко на този свят си има цена, журналистиката също.
Тази цена обаче не е неизменна и е резонно да пада - докъдето пазарът реши - при трите условия, които Интернет постави в последните 10-15 г.: първо, сериозно спаднала цена (клоняща почти към нула!) на разпространение на информация в дигитална среда, второ (следствие от първото) - свръхконкуренция на медиите, избуяли в евтиното виртуално пространство, и трето - желанието на хората да потребяват все повече продукти именно в дигитална форма, вместо в материална.
От своя страна Мърдок е прав в поне две неща.
Едното е, че колкото и да е паднала цената за разпространение, цената за производството на (професионална) журналистика никога няма да клони към нула. Това е много просто за схващане, нали?
Именно поради това още преди години хиляди онлайн медии и уеб версии на традиционни медии по цял свят се опитаха да наложат някакъв модел на платено съдържание - частично или напълно, на парче или с абонамент. С изключение на буквално няколко издания, които предлагат много специализирано съдържание от изключителна ценност предимно за бизнеса, (като например прословутия „Файненшъл таймс"), нито един от тези модели не проработи.
Няма уеб предприемач или журналист, който не би искал да има някаква система за таксуване на онлайн потребителите. Не става дума за егоистични подбуди. Плащането за съдържание би позволило на един сайт да предложи както повече, така и по-качествен контент - от което в крайна сметка биха били доволни и потребителите, особено ако това ще им спести дразнещите, досадни и забавящи връзката реклами.
Ако имаше някакъв начин например за автоматични микроплащания, със сигурност много сериозен брой от потребителите биха се съгласили да бъдат таксувани. Дори ако изчитате 100 информационни статии ежедневно (което е абсурдно) и таксата е например 1 стотинка или 1 цент, месечната ви сметка за Интернет би нараснала с 20-30 лева/долара. За повечето потребители сумата би била всъщност едва няколко лева/долара на месец.
Защо тогава това все още не е факт? Системи за микроплащания има, технологията принципно е налице, макар че има още много да се работи по нея.
Ами вижте какво става например при телевизията. Тя е част от ежедневието на човека поне от 50 години. Първоначално е безплатна. После се финансира било от държавата, било от реклами, било от всеобщи такси. После технологията се развива и се появява кабелното ТВ разпръскване - потребителят почва да плаща дирeктно и повече, в замяна на което получава вместо два 222 канала, от които 200 обаче... са му излишни. Технологията напредва още и чак в наши дни постепенно започват да се налагат форми като платени специализирани канали, pay-per-view, pay-on-demand.
Платените форми обаче са изключение, не правило. Пробвайте да накарате потребителя да плати директно например за БНТ - или ще получите възмутен отговор, че това е обществена телевизия и трябва да е безплатна, или сериозна част от потребителите ще се откажат от нея. Ако трябва специално да плащат, мнозина биха се отказали и от БТВ или Нова. Или биха избрали единия от двата канала (и по двете има новини, риалита и турски сериали, какво друго му трябва на човек), или направо биха се отказали и от двете, ако таксата не е разумна, а другите канали са безплатни - вече има още куп други телевизии, новините наистина навсякъде са едни и същи, а филмите и сериалите без изключение са стари, така че...
Проблемът със съдържанието в Интернет е сходен, но доста по-сложен. В ТВ кабела си все пак имаш краен избор от най-много няколко десетки свестни програми. А Интернет няма ограничения. Той е един безкраен пазар, на който има 2000 „сергии за домати" примерно. И те са безплатни за потребителя.
Ако искаш да го накараш да плаща за твоите „домати", той ще отиде на другите сергии. Дори всичките 2000 сергии да се наговорите и едновременно да обявите цена за досега безплатните „домати", това ще трае много кратко. Толкова, колкото е необходимо да се отворят например нови 20 сергии за безплатни „домати".
Защото те хм, не са съвсем безплатни - купувачът/потребителят получава заедно с безплатните „домати" и порция реклама. А рекламата се движи след потребителя, който пък налита на безплатното. За нула време вие, 2000-те търговци ще фалирате, а 20-те нови ще забогатеят. Ако ви утешава - и те за кратко, защото скоро други ще отворят още и още нови сергии и в крайна сметка пак ще стигнем до 2000 сергии, които продават „домати" безплатно (но не съвсем, както видяхме). (Това „не съвсем" е единственият работещ засега бизнес модел в Интернет - безплатно съдържание, финасирано от рекламата. Същият е бизнес моделът и на радиото и до голяма степен - на телевизиите).
Ето това е онова, което очаква в близкото бъдеще и г-н Рупърт Мърдок и неговите платени онлайн издания. Въпрос на много кратко време е те или да фалират, или да се откажат от платения модел. Това принципно е ясно на всеки нормален потребител: да вървиш срещу Интернет, пазара и конкуренцията е като да се опиташ да се съпротивляваш на гравитацията - най-много да си строшиш главата.
Но някои хора наистина никога няма да разберат що е то Интернет. И Рупърт Мърдок е един от тях. Той изглежда притежава и уникалността на колегите си от звукозаписната индустрия - да обявиш 90% от потребителите си за „зяпачи", както ги нарече редакторът на неговия вестник „Таймс", (докато 90% от конкурентите ти някак се издържат от тези „зяпачи") е фундаментална глупост.
С което току що доказахме, че и най-мъдрият - в случая най-богатият - си е малко прост.
Развитието на Интернет (който реално е на десетина години за разлика от ТВ или радиото например) и на технологиите неизбежно ще доведе до някакъв бизнес модел на платено съдържание в Мрежата. Но хора като Рупърт Мърдок или звукозаписните босове няма да го доживеят, дори и да не бяха на преклонна възраст.
Просто бъдещето не принадлежи на тежки и трудно подвижни динозаври със студена кръв, малък мозък и голямо Его.
