Ако си мислите, че българската възхвала на глупостта е уникална по пробива си в политиката, само обърнете поглед към Великобритания и ще ви олекне.
Наскоро Financial Times публикува умопомрачителни данни от социология, посветена на Brexit-референдума, които надминават най-волните фантазии на българските ковачи на "опорки".
Една немалка част от населението на Острова убедено вярва в откровено безумни митове за ЕС: например, че Брюксел е издал наредба за допустимата дълбочина на деколтето на сервитьорките в кръчмите. Или че Европа забранява развъждането на коргита (любимата порода кучета на Елизабет II). Или че имало директива, според която английските наденички вече щели да се етикетират като "емулсивни високомазнинни карантиени тръби" (?!).
На този фон - българската истерия с "Посегнаха на домашната ракия" и "Забраниха кръщенето на новородени" изглежда като задълбочен академично-философски дебат...
Разминаванията между факти и фикция не са инцидент, а епидемия - при все, че активната предизборна кампания "За и против ЕС" продължава вече няколко години. Изкривяванията са толкова дълбоки, че на пръв поглед са смешни.
Докато не станат трагични.
Колко лесно е опорните точки да се превърнат в куршуми - показаха и касапницата в Орландо, и хладнокръвното убийство на Джо Кокс в Англия.
Видя се, че клетвата за джихад може да звучи еднакво хипнотично-упоително, колкото тропането с крак на здравомислещата консервативна националистическа гвардия.
Европа лесно забрави, че идеологията убива.
Убива зрелищно, по особено мъчителен начин, за собствено перверзно удоволствие.
Така както само преди година избиха с "Калашници" карикатуристите от "Шарли", въоръжени само с чувството си за хумор. Така както само преди 20 години стреляха със снайпери и миномети по окупираното население на Сараево.
Когато вмениш идеологическа вина на съперника - бил той неверник, чужденец, имигрант, или просто различен - войната срещу него е свещена. За жертвите няма особено значение дали тероризмът реже гърла в името на Корана или в името на "Велика Британия".
Тогава само мъртвият не ни е враг - "той взе що му се пада"*.
За криминалните деяния вината винаги е персонална. Но когато гнойната политическа идеология доведе до трагедия, вина носи елитът.
Да манипулираш общественото мнение с невярна или подвеждаща информация, не е леко прегрешение. Така създаваш цели поколения от политически неграмотни инфантили - като онези, които вярват, че Европа иска да ликвидира коргитата.
Когато обаче "елитът" - и политически, и интелектуален, и медиен - крещи и раздава присъди на "различните", това е подготовка за морална катастрофа.
Нямаше здрав разум, когато премиерът потупа по рамото батальоните на "свинските опашки", тарашещи имигранти в Странджа. Нямаше здрав разум и тогава, когато лидерът на опозицията приписа 20 случая на самозапалване като лична отговорност на политическия враг.
Това не просто деградира периферията, която вечно си търси враг, за да го обвини за социалното си унижение.
Овчият възторг към "всички гледни точки" (дори когато втората гледната точка зове "кръв да се лее") настървява всички - на първо място, без вина виновните "различни".
И не, решението не е в диктатурата на политическата коректност.
Решението е в политическото лидерство, чието въображение не се изчерпва с това да забрани предизборната кампания заради страх от компромати.
Какво ни свързва в един отбор, ако не ни свързва нацията? Това е въпросът, който все по-често ще си задаваме през следващите години. Тежко на онези, които повярват, че отговорът е "Страх".
* Стих от "Един убит" на Димчо Дебелянов, написан през 1916 г. малко преди поетът да изгуби живота си на фронта в името на "националния идеал".
