Предсрочните парламентарни избори предложиха един сюжет, който включваше силен съспенс, супергеройски мотиви, неочаквана (за някои) кулминация и анти-хепиенд.
Основните участници в сложната електорална драматургия бяха българите в чужбина и някои от българите в България, които очакваха „чудото" да дойде отвъд граница. Там, където трябваше да са повечето умнокрасиви, модерни, прогресивни, толерантни, образовани и западни космополити, ангажирани с каузата на малките градски десни партии тук.
Говорим си за големите надежди, че „изтеклите мозъци" ще променят играта в последния момент. И за горчивото разочарование от реалността, вдъхновила отново класическата за местните нрави динамика - „от „Осанна" до „Разпни го".
Как се разви тази „невероятна изборна драма"? В следобедните часове на съдбовната неделя в политическия Facebook балон масово се споделяше новината, че „Да, България" доближава 3,4% според анонимната социология на екзитполовете. Социалната мрежа се възбуди от екзалтацията на кандидати, активисти и гласоподаватели на коалицията: „Влизаме! Пичове, влизаме", „Никой не може да ни спре!", „Само да дойдат гласовете от САЩ и Европа и прескачаме бариерата".
„Давай, Чикаго! Давай, Ню Йорк! Давай, Атланта! Давай, Лондон! Давай, Германия!"
Мдааа. Ами, дадоха. Дадоха първенството на ГЕРБ и почти възпроизведоха съотношението от вота в рамките на страната - само турският електорат изстреля ДОСТ на второ място.
„Да, България" остана седма в общото класиране и пета, ако се гледа вотът от чужбина. Печели само в Полша и Унгария, със съответно 51 и 67 действителни гласа. Но и това е постижение, което заслужава признание - като се има предвид, че Реформаторският блок и Нова република не могат да се похвалят и с толкова.
ГЕРБ доминира в останалата част от Европа (ако не броим Русия и Украйна), турските формации по обясними причини също се представят солидно, дори БСП има повече от „градските десни", и то - на фона на слабата активност.
Само в своеобразната ехо-камера на десницата, българите от чужбина се оказаха нещо като комиксови супергерои, които са длъжни да се притекат на помощ на добрите и да спасят деня в последния момент.
Изпипана драматургия, основана на феномена на пожелателното мислене. Още преди официалните разочароващи резултати от гласуването на емигрантите да доубият илюзиите, процентите на „Да, България" вече бяха паднали под три. „Нова република" се представи още по-зле.
В крайна сметка, българите в чужбина не вкараха т.нар. „жълтопаветните" (по Христо Иванов) партии в парламента, вяло повториха моделите на гласуване в границите на България и в един момент целият ад замръзна. От герои, които щяха да спасят деня в последния момент, те едва ли не станаха лошите.
Или поне със сигурност вече не бяха добрите. Нито умните. Нито красивите. Вече си бяха просто и прости българи.
Екзалтацията бе екзекутирана от горчивина и снизхождение. „Митът за българите в чужбина рухна", започнаха да пишат един след друг познати и непознати от протестите през 2013-а лица. Внезапно всички се обединиха в общото си презрение към „типичните българи".
Ония простите, орките, които гласуват за всички останали, но не и за техните партии.
Само че митът за българите в чужбина, дето бил рухнал, го създадоха българите тук. „Онези там" не са нито тоталният каймак на нацията, нито са всите озверели селяци. Има ги всякакви. Както и тук. Не сме водещ и вдъхновяващ народ, но не сме и диваци от Третия свят. Свиквайте със средняшката ситуация и не се лашкайте толкова между „умнокрасиви" и „орки".
А няма да е толкова лошо да мислим себе си и като сложни, отделни индивиди, които не могат и не трябва да бъдат оценявани само според принадлежността си към „правилната" политическа кауза.
