„Обирай си крушите, англичанино, и знай, че си натрапник в моята велика страна!"
Мъжът, който крещи това в лицето на тиха, балансирана агитка от побелели футболни фенове преди мача на Великобритания с Исландия, е испанец. Не е пиян, владее не лошо английски и го ползва с предназначение - да постави „на място" британците. Те току-що са загубили мача и с провесени носове и отпуснати като празни пазарски торби знамена се отправят към летните си испански домове.
Не е лесно в рамките на една седмица два пъти да напуснеш Европа - един път политически, втори път - футболно. И все пак се чудя какво е предизвикало испанския гняв.
Местният човек е добронамерен и готов на общуване, без каквито и да било процедурни пинизи и придаване на важност. Той приема пришълците и ги оставя да вливат спокойно своите си традиции тук, знаейки чудесно, че никой и нищо не може да изкорени типичното му ДНК. Тукашните исторически са свикнали с присъствието на всякакви „нашественици" в миналото и преселници в настоящето. Затова и не разбирам какъв е поводът да изперчи срещу петима британски чичовци с посребрели перчеми и футболна тъга и да ги сиктирдоса на национален принцип. Не и заради прословутия Brexit, чиито последствия тепърва ще тегнат на европейските ни вратове. Още по-малко - заради една футболна загуба.
Британската група реагира изненадващо: „Ние двамата сме шотландци", каза единият от нападнатите и прегърна през рамо човека до себе си. „Аз съм от Уелс", каза друг. „Баща ми е пакистанец, а майка ми е от Молдова", изръси четвъртият. „Е, остана аз да съм тоя, който ти трябва за Brexit-a, ама ще те разочаровам - роден съм в Лондон с двама родители от Валенсия."
След това агитката тихо се разотиде. Испанецът се почеса по голия корем и махна с ръка през брадата си, вместо да изпсува. Пратиха си по едно Fuck off, че да се разберат и си се върнаха в обичайните аватари.
Всичко утихна по лятному, докато Европа се клатушка от новите геополитически страсти. И от най-страшното, което Brexit ясно демонстрира, но някак остана масово незабелязано и лишено от дебат.
Това, в което в крайна сметка се пръкна и изпод нелепото испано-британско спречкване на тема „гости и домакини", чийто неволен свидетел съм - надигащият се, мощен, ежедневен, делничен, личен национализъм. Най-страшната перспектива, която може да ни очаква.
През 1945 година в „Бележки за национализма" Джордж Оруел дава може би най-точното определение на национализма, сравнявайки го с патриотизма.
Казано накратко, според него национализъм е навика да премаме, че човешките същества могат да бъдат класифицирани като буболечки и милиони хора да бъдат поставяни в графи „добри" и „лоши" . И което е по-лошо - да идентифицираме всеки един човек по отделно с една нация, поставяйки го отвъд категориите за добро и лошо, като припознаваме само едно негово задължение - да следва интересите й.
За разлика от национализма, патриотизмът се изразява в посвещение на определено място или определен начин на живот, единствено важни и най-добри за някого, който обаче не държи да насилва останалите да споделят неговото мнение. Патриотизмът няма войнстваща природа, той се държи отбранително. Национализмът според Оруел прави точно обратното - неговата основна характеристика е желанието за власт. При това власт и престиж не за един отделен човек, а за нацията, в която самият този човек е избрал да потопи собствената си индивидуалност.
Не ви ли звучи все по-познато?
Национализмът, който мощно започва да се възвръща в Европа (и в Америка, където глуповатото тупе на Тръмп хвърля все по-опасна сянка върху демокрацията, пледирайки да направи Америка отново ВЕЛИКА), беше масово обясняван с процесите на глобализацията, като ответна реакция на смесването на културите, традициите, историята и националните идентичности.
Националистите тихо и кротко започнаха да надигат глави в политическия живот на държавите в Европейския съюз. И на фона на общото народно недоволство и простоватия начин на мислене „те МИ взеха и ние ИМ позволихме" бащински прибра под претенцията си за „свещен патриотизъм" „онеправданите", „унижените" и „обидените". Тия, дето полякът им бил взел водопроводната работа, българинът им заел бояджийското място, а сириецът е на път да им отнеме къщите, нали... Само че никакъв патриотизъм няма тук! Самият факт, че в крайна сметка винаги става дума за власт и насаждане на „правилен" начин на живот, според виждането на една група (била тя британци, французи или българи) абсолютно деактивира цялата поетичност на любовта към родната стряха, домашното огнище и фолклора и превръща всичко това в опасна с лицемерието си войнстваща доктрина, в диктатура.
Тя има едно име - фашизъм.
А фашизмът, както знаем, е такъв, защото не изпитва чувството толерантност. Не познава търпимостта. Нехае за чуждото право и когато го усети да се бори за присъствие, го елиминира. Фашизмът, както и новият, войнстващ национализъм, са проява на най-елементарното човешко мислене - това във вертикала.
Аз съм по-красив и по-силен и съответно имам право да съм по-човек и да съм повече на тая земя. Аз съм по-умен, защото съм бял. Аз съм по-човечен, защото съм християнин. Аз имам по-голяма къща и по-нова кола и следователно съм по-успял и по-високо, което веднага автоматично ме качва пак в позицията на повече заслужил и по-високо поставен.
Изградени сме от овчарски скокове, които правим, за да доказваме присъствието си по вертикалната скала. Всички сме били велики държави. Имали сме по две-три-четири морета. Измислили сме компютъра, айрана или близалката (испанците твърдят, че „чупата" си е тяхна, пор фавор!). Нашите жени (френски, италиански, български и т.н.) са най-красиви. А всички те заедно са по-красиви от красивите черни жени, просто защото нашите са бели. Мерим си стойностите, за да ги разпределим по отвесния метър. Всичко е в скалата и тя не прощава.
Национализмът всъщност е някакво междудържавно мерене на пишки, в което критерият винаги е в полза на голямото по размер. Нищо че мъдрите хора казват, че не по-голямото ухо е това, което чува по-добре...
Времето на глобализацията, което отдавна е факт и няма как да бъде въдворено в рамки и държавни граници, изисква друго отношение към света. То дори не е хоризонтално - то е многоизмерно, 3 или 4 D, то е вплитане в „тук и сега" на другия човек, където най-важното са неговите личност и способности, не неговата история или политиката на неговата държава. Място за патриотизъм има, разбира се, и точно той ще запази онези неща, които ни е толкова страшно да загубим - месеният хляб с паричка за Коледа, новогодишната баница, мартеницата или изписаните великденски яйца. Тях ще си ги има, докато по човешки носим през семейните си истории наученото от баби и дядовци и то няма нищо общо с развяването на знамена, прекръстването в църква, позоваването на Ботев и Левски или крещенето на лозунги за Велика България.
Величието на една държава се определя от величието на нейните хора, a хората са толкова по-велики, колкото са повече човеци - нали това е основното им предназначение.
Три дена в седмицата работя в магазин за натурална козметика. Създадохме го с една приятелка, българка. В него ежедневно срещаме всякакви хора. Един път ни посъветваха да не казваме, че сме българки, защото за испанците „българките са техните чистачки" и те не биха им се доверили за нещо толкова изискано, каквото е козметиката. Та, посъветваха ни да казваме, че сме французойки. Повече вървяло на бизнеса. Щото французойка чистачка няма - те всичките козметични експерти по рождение!
Е, отказваме да сме французойки и сигурно заради това магазинът ни няма да се сдобие със славата на местна забележителност. Поне не и в предстоящите петдесет - сто години, докато в света хората отново опитат да се срещнат като човеци, не като ходещи националистични лозунги. Ако дотогава не изпуснем фитила в една много опасна посока, която само преди някакви си седемдесет години уби милиони хора, заради тяхната „националност".
Човечността е, което липсва. И празното й място винаги е удобно и меко за един нов, интернационален фашизъм. Даже не искам да си го помислям...
