Стадионите не създават безредици. Стадионите не чупят седалки. Стадионите не хвърлят бутилки и монети. Стадионите не крещят обиди и не стоварват юмруци в носа ти. Стадионите просто си стоят по местата - безмълвни и безчувствени.
Така че нека отхвърлим абсурдната идея, че за събитията на дебрито Уест Хем - Челси вината е на новата арена на "чуковете".
Хората - те са истинският проблем.
Тези, които се бият и рушат, които се присмиват и обиждат, нецивилизованите и склонни към насилие, ужасните хора. Това е нещото, от което Уест Хем трябва да се отървете, а не от новия стадион.
Винаги има сътресения, когато един футболен клуб напуска дома си. Непознатата обстановка кара феновете да се чувстват странно.
Пътят до стадиона, любимите пъбове, а дори и компанията се променя. Запалянковците, с които години наред сте били един до друг на трибуните, може би вече са на други места.
Има една приказка, че "новото си е ново", но някак си не е същото.
Може би сте харесвали повече стария изглед, старата атмосфера...
Всички привърженици са склонни към носталгия дори и във възродени клубове като Манчестър Сити. В крайна сметка футболът обича своите традиции, ритуали и суеверия, ако щете.
Нищо от това обаче не обяснява или оправдава случилото се на олимпийския стадион в Лондон в сряда вечерта. Това нямаше нищо общо с рейтинга на одобрение към новия дом на Уест Хем. Просто група бандити се възползва от ситуацията, за да се развихри.
Трябва да признаем, че за Уест Хем се говорят доста глупости.
Как клубът поставял традицията, страстта и красивата игра пред успеха. Че е загубена връзката с феновете заради това, че се търси модерно преструктуриране и разширяване с поглед, насочен към бъдещето.
Няма отбор, който да събере 54 000 публика на мач от втория кръг на квалификациите на турнира Лига Европа срещу Домжале, ако хората не се интересуват от резултата или това, което се случва в клуба.
Никой не вярваше, че Уест Хем ще напълни този стадион. Но хората дойдоха, защото миналият сезон беше добър и бяха оптимисти за бъдещето. Дори Димитри Пайе остана и мечтите тимът да се превърне в европейска сила не звучаха толкова фантастично.
Брат ми си взе сезонен билет за 5 години за олимийския стадион, който ви уверявам, че не е евтин. И ви уверявам също така, че иска да види този отбор как ще спечели нещо.
Той не е сред хората, които да си спомнят за безгрижното минало, когато Уест Хем падаше с 1:2 у дома от Бристъл Сити (11 февруари, 1978 г., бяхме на този мач) или да митологизира традиционните за феновете порядки на и около "Болейн граунд".
Олимпийският стадион не е идеален, защото е компромис с лекоатлетическите цели, за които е построен, но повечете фенове разбират защо този компромис трябваше да бъде направен.
Алтернативата беше не Уест Хем да остане на "Ъптън парк", а да се последва съдбата на Фулъм или Куинс Парк Рейнджърс.
Един поглед към огромния проект за нов стадион на Тотнъм, амбициозните планове за "Стамфорд Бридж" на Челси или машината за пари "Емиратс" на Арсенал е достатъчен, за да предначертае бъдещето пред Уест Хем.
Въпросът беше или да се използва възможността, или да се премине към живот в сенките.
Уест Хем дори не е Съндърланд или Нюкасъл, които имат цял град зад себе си.
Когато Тотнъм, Арсенал и Челси заедно имат своите 60-хилядни катедрали, какво ще остане за "чуковете"?
Да, точно така! Традицията, историята, страстта, легендите, бирата с приятели. Но не само това.
Уест Хем имаше цел и посока и стигаше до "Уембли". Най-малкото - беше свикнал да стига до него.
През 1964-а - годината, в която съм се родил. След това през 1975 г., когато бях на 10. И през 1980 г., побеждавайки Арсенал. И през 1981 г., когато загуби от Ливърпул. През 1976 г. стигна до финала за КНК - турнира, който бе спечелен 11 години по-рано.
Така че това е отборът, с който израснах, а не този с шайка лондонски лекета, които се кефят да пеят глупости, да се наливат с алкохол и да показват задниците си на феновете на Челси.
И стигаме до още един мит.
Доверието към Сам Алърдайс не бе загубено, защото отборът играеше скучен футбол. Привържениците го отхвърлиха, защото му липсваше амбиция.
Всички помнят, че той бе освиркван при победата над Хъл у дома. Но това беше на 26 март 2014 г. На 5 януари, почти три месеца по-рано, Алърдайс пусна резерви в турнира за ФА къп срещу Нотингам Форест и загуби с 0:5. Това беше моментът, в който всичко приключи за Големия Сам.
Така че Уест Хем не е това, което се опитват да ни пробутат. В клуба все още има прекрасна футболна култура сред болшинството от хората, които ходят на мачовете.
Грешката е, че неандерталците, които създадоха проблемите срещу Челси (в гостуващия сектор също имаше такива), не бяха изолирани по-рано, но подобни неща постоянно се случват на мачовете на Уест Хем.
Това е някаква старовремска традиция и отстояване на криворазбрана чест.
Но тези гангстери трябва да знаят, че петнят един от най-големите шансове за развитие на футболния клуб, които той е имал в историята си.
Те плашат следващото поколение и дърпат надолу и нормалните привърженици, ограничавайки амбициите на Уест Хем и подкопавайки усилията на всички в клуба.
А най-голямата лъжа е, че всичко е било някак си неизбежно.
Защото стадионите не убиват футбола. Хулиганите го убиват!
