8 октомври, около 7 ч. сутринта. 77-годишната Луиз Глюк тъкмо се е събудила, когато телефонът ѝ звъни. Насреща мъжки глас, който се представя като секретар на Шведската академия, казва: "Обаждам се, за да ви съобщя, че спечелихте Нобеловата награда за литература".
"Не си спомням какво казах, но бях подозрителна", казва тя пред The New York Times - една от наистина малкото медии, които успяват да вземат интервю от Глюк.
Тя въобще не крие какво си е помислила: все пак е родена в Ню Йорк, бяла е, а страната ѝ е печелила всички възможни награди на света.
"Ето защо ми се струваше съвсем малко вероятно някога да ми се случи точно това", споделя Глюк.
Изненадата обаче въобще не е единствено за самата нея. Оказа се, че тук, в България, а и не само, нейното име е по-скоро непознато. За това със сигурност допринася и фактът, че е поетеса, а и този, че все още няма нито една нейна книга, преведена на български език.
И все пак: коя всъщност е Глюк?
Родена през 1943 г., тя е по-голямата от двете живородени дъщери на бизнесмена Даниел Глюк и домакинята Беатрис Гросби. От двете страни на родословното си дърво носи еврейска кръв - майка ѝ е дете на руски евреи, а баща ѝ - на унгарски, които емигрират в САЩ и отварят хранителен магазин.
Даниел има амбициите да стане писател, но съдбата му готви друго - заедно с девера му пускат на пазара бранда режещи инструменти и офис продукти X-Acto Knife, който се оказва доста успешен и обезпечава семейството.
Луиз Глюк демонстрира афинитет към литературата още от дете, а в интервюто споделя, че е пишела за смъртта още от 10-годишна.
"Да остарееш е по-сложно. Не заради факта, че се приближаваш до смъртта, а заради способностите, на които преди си разчитал - физическата сила и умствената пъргавина - които вече са компрометирани или застрашени. Беше интересно да мисля и да пиша за това", споделя тя.
По време на тийнейджърските си години Глюк развива анорексия, която забавя дипломирането ѝ и застрашава живота ѝ.
"В един момент разбрах, че ще умра. Това обаче, което знаех по-ярко, дори по-примитивно, е, че не искам да умра", пише тя в книгата си с есета, посветени на поезията. Налага се да прекара седем години в терапия, за да превъзмогне болестта.
Това е и причината да не запише колеж като редовен студент и да забави висшето си образование в полза на лечението. Записва обаче курс за писане на поезия в колежа "Сара Лорънс" и участва в семинари за поезия към Колумбийския университет от 1963 до 1965 г.
По-късно Глюк споделя, че нейните часове с Леони Адамс и Стенли Кюниц са били от основополагащо значение и приписва на тях развитието си като поет.
След като напуска Колумбия без диплома, тя се захваща със секретарска работа, омъжва се и се развежда.
През 1968 г. излиза и първата ѝ стихосбирка Firstborn, която получава известно поощрение от критиката, но дори днес масово е определяна като "подготовка" за поезията ѝ по-нататък.
През следващите три години Глюк изпада в състояние на пълен блокаж и спира да пише. По думите ѝ успява да се "излекува", когато започва да преподава поезия в колежа Годар във Върмонт. Стиховете, които пише през това време, са събрани във втората ѝ книга The House on Marshland (1975 г.), която много критици смятат за нейния пробив, сигнализиращ за "откриването на отличителен глас".
По това време поетесата ражда и единствения си син - Ной, чийто баща е нейният партньор - преподавателят и литературен критик Джон Драноу, за когото се омъжва през 1977 г.
Иронията е, че тъкмо следващата ѝ стихосбирка Descending Figure (1980 г.) става обект на критика заради своя тон и някои от засегнатите теми в нея.
Така например поетът Грег Кузма нарича Глюк "детемразец" заради стихотворението The Drowned Children, в което тя описва картина на деца, които се давят, докато родителите им им ги викат да се приберат. Обвинението обаче говори за буквализъм, защото образът на Глюк е силно метафоричен и е възможно да се отнася до една от най-сериозните травми в живота ѝ: преди да се роди, тя има сестра, която умира съвсем млада.
През същата година пожар изравнява къщата на семейството на Глюк във Върмонт със земята, а това я кара да напише стиховете в една от най-награждаваните ѝ книги: The Triumph of Achilles (1985 г.), взела Националната награда на кръга на критиците в САЩ.
Нейното стихотворение Mock Orange, публикувано в нея, се възприема като "феминистки химн" и често попада в поетични антологии и в учебния материал на различни литературни курсове заради своя гневен поглед към женското съзряване и подчинението на мъжките импулси.
Когато губи баща си през същата година, в която издава последната си книга, Глюк започва да пише нова - Ararat (1990 г.).
За нея критикът Дуайт Гарнър пише следното в рецензия в The New York Times: "Най-бруталната и изпълнена със скръб книга на американската поезия, публикувана през последните 25 години".
Това е изключително продуктивен период за поетесата: през 1992 г. тя издава и книгата си The Wild Iris, за която получава много високи оценки, а в крайна сметка през 1993 г. - и награда "Пулицър".
Въпреки литературния си успех обаче личният ѝ живот търпи катаклизми - бракът ѝ с Драноу приключва с развод, а през 1996 г. тя публикува стихосбирката си Meadowlands, в която основен фокус е природата на любовта и разпадът на брака.
Малко след това поетесата издава още две книги: Vita Nova (1999 г.) и The Seven Ages (2001 г.).
През 2004 г., в отговор на терористичните атаки от 11 септември 2001 г., Глюк публикува и своя поема, озаглавена "Октомври". Разделена в шест части, тя стъпва върху древногръцката митология, за да изследва чрез нея аспектите на травмата и страданието. По същото време поетесата започва да преподава литература в Йейл.
"Човек винаги черпи от собствения си опит, защото това е материалът на живота ти, като започнеш от детството. Аз обаче винаги търся и архетипния опит и вярвам, че моите борби и радости не са уникални. Те се чувстват уникални, докато човек ги преживява, но не ме интересува това прожекторите да сочат към мен и моето съществуване, а върху този на хората, които се раждат, а след това са принудени да напуснат живота", споделя Глюк.
Тя не спира да работи и през идните години: публикува книгите Averno (2006 г.), A Village Life (2009 г.) и Faithful and Virtuous Night (2014 г.). Нейни есета със заглавие American Originality пък излизат през 2017 г.
Що се отнася до писането, тя казва, че човек пише, за да е откривател, да посещава места, за които не знае нищо.
"Едно от малкото хубави неща на старостта е, че това също е нов опит. Отмалата не е най-голямата радост за никого, но дори в нея има новости. А за един поет или писател това е безценно. Мисля, че винаги трябва да се изненадваш и в даден смисъл да си винаги начинаещ, иначе би се отегчил до сълзи. Има моменти, в които съм си мислила: "Добре, написа това стихотворение. Това е едно много хубаво стихотворение, но вече е написано", казва тя.
Що се отнася до това, което е искала да каже през живота си, Глюк вярва, че то се крие само и единствено в поезията ѝ.
"Останалото е просто забавление", заключва новата носителка на Нобелова награда.
Междувременно от Шведската академия публикуваха нейното стихотворение Snowdrops за читателите.
I did not expect to survive,
earth suppressing me. I didn't expect
to waken again, to feel
in damp earth my body
able to respond again, remembering
after so long how to open again
in the cold light
of earliest spring -
afraid, yes, but among you again
crying yes risk joy
in the raw wind of the new world.
