Не мога да говоря за любовта. Не защото не съм я познала, а именно заради това. Знам, че всяка си е за себе си и обличането й в думи винаги отнема по нещо от самата нея, прави я по-обикновена, след като може да бъде изказана в слово.
Но именно за любовта говори "Квартет" на Явор Гърдев, най-обсъжданият спектакъл в последната седмица около двете му представяния в Зала 1 на НДК.
По-скоро за състоянието, в което любовта е екстаз, превръщащ се в душевна, а не толкова физическа перверзия.
Самият текст на Хайнрих Мюлер стъпва върху известния текст на Лакло "Опасни връзки".
Тук обаче аристократичната и безпощадна игра на чувства и съблазнявания е изведена до единствен начин на съществуване, до абсолютен смисъл.
Сигурно затова и подзаглавието "Опасни връки след края на света" толкова точно описва прочита на Явор Гърдев.
Светът, такъв, какъвто го знаем, наистина е свършил, а Мъжът и Жената, останали в края му - точно където са били и в началото, само че тотално лишени от невинността си, играят последната игра на своите две природи.
Да поставиш текст с толкова подводни смисли в него вече е предизвикателство.
Да го направиш в Зала 1 на НДК пред 4000 души щеше да бъде безразсъдно, ако спектакълът разчиташе само на театралното и по-интимно актьорско присъствие.
Снежина Петрова и Захари Бахаров, в ролите на Мертьой, Валмон, Турвел и Воланж, са всичко, за което един експериментиращ с формата режисьор може да си мечтае.
И двамата имат изключително силно присъствие и дори появяването им на сцената - както физически, така и като виртуални образи - изпълва пространството с енергия, която те заковава на стола.
Това, което наистина прави този прочит на "Квартет" толкова различен обаче, е неговата синтетика.
Това е театър, кино, анимация, компютърна игра, телевизия в едно.
Ставащото на сцената се "дублира" в огромни прожекции на екрана, които следват отблизо лицата или телата на героите, а камерите се движат покрай тях като мълчаливи и запечатващи всяка подробност персонажи.
Самата сцена прилича на ринг, на боксова площадка, където ударите се изследват лабораторно.
Актьорите преминават от един персонаж в друг, като във виртуалната среда дори полът им няма значение - играта на прелъстяване не подлежи на ограничения от такъв вид.
Зрителят има възможността да наблюдава двата плана на случващото се - реалния, на сцената с актьорите, и виртуалния - с техните модерни "аватари" на екрана.
И докато преживява всичко, да загуби координати в играта на двете реалности. Ама съвсем да ги загуби.
Дотолкова, че задвижените от телата на актьорите анимационни герои да започнат да изглеждат напълно самостоятелни.
Да кажа, че "Квартет" на Явор Гърдев е моят личен спектакъл за този сезон, ще е прекалено.
Има нещо в него, което ме оставя на разстояние, но то е свързано най-вече с някакви лични мои моментни състояния, не с нагласа по принцип.
Факт е обаче, че говорим за нещо наистина грандиозно и невиждано.
Синтезът на изразните средства, при все няколкото пречещи на посланието технически несъвършенства, не е самоцел и не е просто ефект.
Той има толкова дълбок и плътен, вкусен смисъл, че се опиваш от удоволствието да работиш с мозъка си, докато сетивата ти приемат случващото се на сцената.
Процесът става естествено и така бързо, че нямаш време да анализираш и логически да стигаш до изводи - просто умно преживяваш.
За мен това е най-големият успех на този проект - да театрализираш философия и да успееш да я превърнеш в преживяване, което можеш да отделиш на съставни части едва след като си бил изцяло емоционална част от представлението.
В страна като България с малки хоризонти и оскъдно количество смели хора - да поставиш такова грамадно театрално чудовище като "Квартет" действително е събитие.
То обаче би било събитие и във всеки друг контекст. Точно защото използва техниката не за да впечатли, а за да обогати изразните си средства, за да включи адекватната комуникативна среда в театралното общуване.
Самата продукция е толкова мащабна, че по някакъв странен начин ме накара да се почувствам горда, че нещо толкова различно и експериментално може да намери място в страната на масовото оглупяване и повсеместния кич.
Глътка въздух и надежда в един контекст, който масово се самозадоволява с посредствености и клишета.
В този смисъл смятам "Квартет" на Явор Гърдев за задължителен за гледане.
И му благодаря лично за удоволствието да не ме подценява като зрител.
