Малцина от тези, които ще отидат на стадион „Васил Левски" за мачовете на Лудогорец в шампионската лига, ще са чували за румънския футболен клуб Униреа Уржичени.
Създаден през 1954 години той линее дълги години, но звездният му миг идва през 2003 година, когато ги купува богаташа Думитру Биксару и отбора от малкото градче от около 17 000 жители тръгва нагоре. Става шампион през 2009 година, дори играе срещу Ливърпул. Започват да ги наричат Челси от Яломица. Само година по-късно повечето футболисти са продадени заради дългове, а през 2011-та клубът губи и своя лиценз.
Подобни случки има немалко, пръснати из цяла пост-комунистическа източна Европа, но споменаването им вече се приема за лош вкус. Тяхната полезност не е просто да са контрапункт на парадната аисторичност, която обикновено завладява подобни клубове. Те следва да бъдат полезни именно, за да не стане историята банално повтаряема и чудото да се окаже за три дни. Не е нужно тя да е клетка, от която не можеш да се измъкнеш, но агресивната и кичозна атмосфера около успехите на Лудогорец ни най-малко не помага за избягването на точно този риск.
Дотук има някои признаци, че собственикът на клуба има известна чувствителност за опасностите. В развитието на Лудогорец има постепенност и надграждане като това е видно в клубната инфраструктура и трансферната политика. Детската школа също е с впечатляващо развитие. Въобще клубът „пуска корени" в своя град и дори се опитва да е активен в цяла северна България.
Ръководството сякаш усети, че започна да привлича много негативни реакции с тоталната доминация на чужденци в отбора и тази година частично коригира това. Най-вече заради успехите си Лудогорец започна да печели все повече симпатии сред все по-неангажираната спортно масова аудитория, макар и със сериозна медийна подкрепа.
Не са малко обаче и знаците в обратна посока. Много от първоначалната деловитост в поведението на президента Кирил Домусчиев изчезна и все повече преминава в нравоучение и арогантност. Все по-често ни се обяснява, че Лудогорец е едва ли не национална кауза, пред която трябва да се строят всички институции и българи. Познатият ни и от други места и обществени сфери нео-феодален манталитет също все по-често е на показ. Вербалният натиск върху БФС също видимо нараства и се появява риск едва ли не тимът от Разград да бъде превърнат във втори национален отбор.
Медийното захаросване на постиженията на отбора е не просто безвкусно, но и допълнително създава чувство на безпогрешност, което не помага. Всичко това пък се случва в най-сложния момент от развитието на младия клуб, точно когато трябва да се направи тежкия културен и институционален преход в резултат на участие в шампионската лига.
В по-широк план обаче има още нещо, което заслужава внимание около цялото развитие на Лудогорец и това е сблъсъка между футболните патриоти и клубните традиционалисти уловен в острите обвинения, че подкрепата за Ливърпул например е едва ли не национално предателство. Сривът в управлението, качеството и морала на българския футбол постоянно отчуждава хората и прави все повече от тях привърженици на небългарски отбори като явлението започва да придобива мащаб, който вече заплашва възпроизводството на клубните традиции.
Успоредно с това както и в други държави спорта и футбола се все повече част от поп-културата, а скокообразната глобализация на няколкото европейски лиги прави много от техните отбори по-чести гости във всекидневните на хората, отколкото местните клубове. Това едновременно отдалечава много хора от местния футбол, прави самия спорт просто обект на развлечение и го отдалечава от по-дълбоките основания на клубна принадлежност.
Комбинацията от всички тези фактори прави възможен този ситуативен, повърхностен и леко кичозен ентусиазъм около мачовете на Лудогорец, който толкова дразни привържениците на по-големите стари и утвърдени клубове.
Разбира се, най-звучни в своето неодобрение са „ултрасите" на големите софийски отбори. Сега към тях сякаш се добавят и поразбудилите се междинни поколения фенове на Левски и ЦСКА. Те през последните години се захванаха да спасяват сриващите се клубове като при първите бе основан тръст на привържениците, който е на път да направи пробив в смътните финанси и управление на клуба, а вторите направиха фондация, която макар и основно движена от наши сънародници зад граница вече се превърна в основен фактор. Ако обаче оставят емоцията настрана, няма как да не си дадат сметка, че подобно на политическите партии съдбата на техните клубове зависи и от успешното приобщаване на хората, които не са в „твърдото ядро".
Като всяко нещо и футболните клубове трябва да си дават сметка за промените в света около тях и да намират начини да реагират успешно на тях. Например, така популярната английска висша лига е в много голяма степен продукт на препозиционирането на футбола по посока на средната класа в страната. Тогава много от по-старите привърженици сред „работническата класа" вдигаха бунтове срещу „лигльовците", които превземаха стадионите им, но постепенно едните свикнаха, а другите започнаха да идват все повече със семействата си. Цените на билетите скочиха, но срещу това феновете получаваха качествена игра и подредени и приятни стадиони.
Без да пресилвам аналогията, Лудогорец на местна земя е все още само един опит и начин за нещо подобно, за търсене на привърженици извън съвсем скромната общност на местни фенове, за управление на клуб на изцяло професионални основи, за отваряне на клуба към по-широки кръгове хора с по-малък футболен интерес. По-старите клубове биха го направили по друг начин, но към момента са здраво зациклили. Друг е въпроса, че ако не пресечем порочната спирала от корупция, лошо управление на федерация и клубовете и „черно тото" нищо няма да сработи.
Тук някъде е и залога в това, което се случва с Лудогорец. Към момента е още рано да се каже дали той е просто временна финтифлюшка на поредно парвеню или специфичен местен модел за развитие на най-обичаната игра.
Отвъд играта и резултатите им през идните месеци в най-големия клубен турнир това ще бъде голямата въпросителна, на която трябва да търсим отговор, извън емоциите, истински или не.
