Аз бях един от тези, които през 90-те смятаха, че спасението за България минава през разцепването на бившата комунистическа партия на две симетрични половини. Отначало важна изглеждаше опозицията между по-бизнес ориентирания Луканов и по-идеологическия Лилов, после напред излезе напрежението между западняци и русофили, после пък проевропейци и националисти.
Нямаше как да изчезне подобен гигант, в който членуваше 12-13% от населението и който - може би по някаква историческа случайност - не беше успял да влезе с населението си в кървав конфликт, напомнящ Унгарското въстание, Чешката пролет или "Солидарност". Но, както повтарям от 1990-та, тя зае класическа консервативна позиция, съчета пенсионери и нови богаташи, като пледираше за ред, законност и мирен преход.
Странното е, че сериозна лява партия извън БСП така и не възникна: дали заради лоши политици като г-н Дертлиев (Петър Дертлиев, бел. ред.), дали заради това, че левите неща в еснафска България винаги са били малко привнесени. Във всеки случай вече 25 години се въртим в този омагьосан кръг: леви ли са сега БСП, в какъв смисъл, ама защо въвеждат тогава плосък данък?...
В последна сметка лявата идентичност на тази партия продължава да се крепи върху различни ритуали: комсомолски-носталгично пеене на "Една българска роза", събор на Бузлуджа, край разпадащата се летяща чиния, почистване на един или друг съветски паметник... Впрочем така е и от другата страна, при десните, където всички тези неща се правят с обратен знак: ругае се Русия, лустрират се доносници.
Напреженията, които доведоха до отделяне на АБВ и може да продължат, засега не пораждат алтернативи. Аз лично не виждам особена разлика между Миков и Първанов. АБВ просто иска социалистическата партия да си спазва обещанията, т.е. тя е повече от същото: повече Белене, повече реиндустриализация. Не подценявам моралното възмущение от заиграването на семейство Станишеви с групата Пеевски-Василев, което вбеси отцепниците, но ето на, лидерът вече е сменен - ако е било само това, двете парчета спокойно могат да се обединят отново.
И пак влизаме в сюжета на тоталното ляво, което по една особена постноменклатурна логика обзема цялото пространство отвъд ГЕРБ и задушава всякакви форми на мислене.
Проблемът е не само български: какво може да представлява днес една лява политика? Отговорът на кризата, която дойде у нас през 2009, за БСП беше кейнсиански - мобилизираме държавни поръчки, за да завъртим колелото. Само че това решение далеч не е техен патент; дето се казва г-н Борисов по-успешно се перчи със строежа на магистрали.
А за вдигане на данъците или увеличаване на дълга социалистите у нас дълго няма да посмеят да говорят. Впрочем впрягането на държавата в икономиката - една традиционно лява рецепта - днес се сблъсква с обстоятелството, че ЕС с всичките му регулации и фондове поставят леви и десни правителства пред една и съща шахматна дъска. Какво значи ляво усвояване на фондове?
Да отидат парите при по-дребни производители? Ами много десните отдавна говорят за това - изобщо как си представяте някой публично да каже: дайте да насочим средствата към богатите? Г-н Миков може да направи един тъй да се каже демографски завой, да отвори партията си за младежи, за жени, за "обикновени" хора.
Изкушаването на младите не се отдаде на Станишев - нали го помните на мотора с коженото яке? Новият председател в тази роля ще е просто смешен. Неговото предимство е, че не произлиза от наследствената комунистическа аристокрация; казват, бил народен човек - ще ходи по страната, ще пие с хората, ще слуша болките им. Но дали ще може да разбие партийната номенклатура и да създаде усещане у симпатизантите си, че в БСП има смисъл да работиш, защото усилията ще бъдат възнаградени? Че вертикалната мобилност е реалност? Трудна работа. Всички твърдят, че е твърде голям добряк, за да влезе в такава радикална битка.
Друга възможност е БСП да се превърне в културна левица, която защищава правата на етнически и сексуални малцинства, авангардна култура, екология. Докато го изговориш, усещаш абсурда: членската маса на БСП са на обратния полюс по такива теми и дълго ще с разминават с левите в западна Европа и САЩ. Симпатиите към лидери като Милошевич и Путин са ясен знак за това.
Ако в някакъв момент от партията се беше отделило голямо ляво-либерално парче, днес то можеше да привлича хуманистично настроени избиратели; в момента обаче този път ми се вижда затворен.
Най-тежкият проблем пред левите обаче е в централната им социална тематика: правата на пенсионери, безработни, социално слаби. Защо ли? Защото днес, във времето на установената в цяла Европа социална държава, правата на безусловна подкрепа влизат в конфликт с другата традиционно важна тема на левите от времето на първата модерност: труда. Да подкрепяш слабите можеш само като взимаш от онези, които работят.
И ето че десните, които по-рано защищаваха капитала, днес неусетно застанаха зад труда, който според тях преразпределението ограбва. Саркози например постави като своя политическа цел реабилитацията на "Франция, която става рано".
Как стана така, че левите изпуснаха тази своя най-важна тема от 19 и 20 век? Трудът днес не се противопоставя идеологически на дивидентите и спекулативните пари - трудът има за идеологическа алтернатива социалните помощи. Защото наместо да застанат зад наемните работници - лекари, инженери, работници, сервитьори, IT специалисти... - левите се оставиха да бъдат превърнати в защитници на зависимите от държавата, непроизводителни малцинства, а труда оставиха на десните.
Поне така звучи идейният дебат у нас. Резултатът е предвидим: политическа маргинализация.
Не знам как може да се появи лява алтернатива без разцепване и обособяване - кейнсианска левица, либерално-хуманистична левица, крайна левица, протекционистка, анархистична...
Десните, при които има същото усложняване на идейната геометрия, решават проблема си чрез мощни популистки лидери, стил Берлускони, Путин, Борисов. Това, което е сигурно, е че г-н Миков няма да успее да изиграе тази роля. Дано все пак остави място за обособяване на леви алтернативи, с които после да си партнира.
