Когато Берлинската стена падна, само шепа крайнодесни партии бяха представени в националните парламенти. Това някоя от тях да бъде част от национално правителство в Европа беше приемано като невъзможно.
Днес крайнодесните партии или партиите, възприемани като такива в началото на 90-те, са част от правителствата на Финландия, Гърция, Латвия, Норвегия, Швейцария, а в Дания правителство на малцинството зависи от подкрепата на десните.
Като изключим електоралния и политически успех на крайнодесните партии, те имат много по-малко значение, отколкото им придават медиите и политиците - те печелят по-малко от 10% от вота на избори в Европейския съюз, а тези от тях, които наистина влизат в правителства, рядко изпълняват напълно приоритетите си.
Отделяме твърде много внимание за относително незначителни групи и често игнорираме значително по-важни явления.
Това не значи, че издигането на крайнодесни партии не е важно, но тези групи често не са от особено значение. Замислете се за целия шум около Английската лига за отбрана или ПЕГИДА в Германия - нито една от които имаше особен ефект.
А какво ще кажете за продължителното очарование на неонацистите и скинарите? И двете групи са предимно свързани с криминални казуси в няколко европейски държави.
Погрешно поставяне на акцента върху най-крайните и фотогенични десни групи се случи и в Унгария. Докато международните медии пренебрегват крайнодясната риторика на премиера Виктор Орбан и партията му Фидес, те пишат разтревожени статии за възхода на радикално дясното движение за по-добра Унгария (Jobbik) - въпреки че Фидес вероятно има по-радикален дискурс (не и идеология) от Jobbik.
Това не означава, че Орбан е крайно десен политик. Ако имаме предвид неговите идеологически завои, кой знае? Онова, което казвам, е, че няма значение.
Дали е вдъхновен от чиста идеология или е приел опортюнистична стратегия, за да отговори на Jobbik, Орбан е трансформирал Фидес в партия, която изглежда все повече се задвижва от комбинацията между традиционализъм, авторитарност и популизъм - отличителни белези на крайно дясната идеология.
В основата му е етническият национализъм, с нация дефинирана като около 15 милиона „етнически унгарци", които живеят в Унгария и заобикалящите я държави (Румъния, Словакия и Украйна), а не дефиниране в граждански смисъл - т.е. около 10 милиона унгарски граждани.
Приемайки рестрикциите на членството в ЕС, Фидес иска да промени границите на държавата като дефиниция, а не като географско определение. Страната прави това като дава на унгарците гражданство, въпреки че предпочита да стоят в древните земи на Унгария отпреди Трианонския договор (Първата световна война).
Национализмът е комбиниран с авторитаризъм, с правителствено потискане на медиите и неправителствените организации - възприемани като нелоялни на нацията (т.е. на Орбан и Фидес), и със силен популизъм, който представя Орбан като автентичен глас на унгарския народ. Той се бори срещу (спонсорираната от ЕС) лява конспирация.
След ужасяващата терористична атака над „Шарли Ебдо", а може би и по-рано, Орбан добави към този отровен микс сериозна доза ксенофобия.
Докато световните лидери отидоха в Париж, за да говорят в защита на свободното слово, независимо колко лицемерно звучаха, унгарският премиер използва #JeSuisCharlie, за да започне анти-имиграционна кампания, която става все по-остра.
В лекция в Университета Балваньош в Централна Румъния той каза, че европейските ценности, начинът на живота на европейските граждани, самото съхранение на нациите, дори самата Европа като цяло днес са в опасност. „Бихме искали Европа да бъде запазена за европейците. Но има нещо, което зависи от нас. Да запазим унгарската Унгария."
Тази реч на Орбан е опасна не защото говори за съхранението или изчезването на европейските ценности и нации, а защото организира ксенофобски кампании и строи стени на границите на страната си - 25 години след падането на Берлинската стена такава се издига и то в Унгария.
Дори по-тъжното е, че увеличаващата се крайно дясна риторика на Орбан среща тишината на останалата част от Европа.
ЕС критикува само някои специфични черти от несвободния демократичен режим - най-забележими са политическия контрол на банките и медиите - докато същевременно Европейската народна партия стои твърдо зад Орбан, бившия й вицепрезидент. САЩ неведнъж са оговорили за антисемизма и Jobbik, но не и за антиимиграционните политики на Фидес.
Дори обичайните заподозрени като антирасистки организации и левите медии, които обикновено бързо реагират на проявите на расизъм и предупреждават за надигащ се фашизъм, се разсейват с дребни заплахи като Пегида и Jobbik.
Докато се борят срещу крайно десните маргинали в Европа, крайно дясното се посажда дълбоко в сърцето на Европа. Време е да променим приоритетите.
