Лейди Гага отново е една от най-коментираните звезди в световен мащаб, благодарение на новия документален филм на Netflix Gaga: Five Foot Two ("Гага: метър и петдесет и девет"). Gaga: Five Foot Two показва звездата зад кулисите – много по-уязвима и естествена.
В него Лейди Гага е снимана гола до кръста около басейн, виждаме я да плаче в леглото си, наблюдаваме сцена как феновете я затискат и как репетира за изпълнението си на Супербол. Част от сюжета е и посещение при лекар във връзка с наскоро оповестеното й заболяване – фибромиалгия. Състоянието, заради което звездата отложи европейското си турне, причинява хронична болка и спазми в мускулите.
Фибромиалгията е слабо изучено, но много разпространено заболяване, което, незнайно защо, засяга предимно жени. Мнозина вярват, че то е психосоматично. През 2008-а New York Times дори се пита дали тази болест е реална.
Филмът, заснет в голямата си част с телефон, се опитва да предизвика съчувствие към състоянието на Гага. Отзвукът обаче е полярен - звездата получава и много обвинения, че се преструва.
Дори и изиграна, болката си е болка
Във филма Гага посещава доктор и по време на прегледа се свива в едно кресло в агония от болка. Образът на болката продължава и в нейния Instagram, където е пуснала снимка как се моли с броеница в ръка. Снимката е придружена с дълго извинение към феновете й заради отлагането на изявите й заради състоянието й.
Колкото и да е откровено, признанието на Гага за нейната борба с болестта звучи извинително и феновете й го посрещат колкото със симпатия, толкова и със скептицизъм.
Певицата казва, че не използва думата "страдание", за да драматизира или за да преувеличава, нито за да търси съжаление.
Това не е първият път, в който тя е критикувана за това, че се предава пред травма или болка. Когато през 2013-а Лейди Гага отлага турнето си заради операция на бедрото, някои я обвиняват, че го прави заради незадоволителни продажби на билети.
В много отношения този скептицизъм е масово характерен, когато става дума за жени, били те и звезди.
Факт е, че жените имат склонност да показват повече болка от мъжете, но също така е факт, че тяхната болка се счита за по-маловажна.
Притеснението да не бъдат определени като "страдащи" кара много жени да влязат в образ. Жената след травма се държи така, сякаш иска предварително да избегне обвиненията - "не плачи", "не се прави на жертва". Джеймисън се притеснява, че това поведение отива в другата крайност - опасенията за фетишизиране на болката не са причина тя да спре да бъде представяна.
Според изследователката на жените по-рядко се дават силни болкоуспокояващи и често им се казва, че проблемът им е по-скоро емоционален, психосоматичен, отколкото физически. Така ефектът на "пост-жертвата", както Джеймисън го описва, се издига във възход.
Ситуацията на Лейди Гага се явява нов тест за състрадание и доверие. Да вярваме ли на поп-звезда? Има ли балами?
От всички популярни личности, които се сблъскват с медицински проблем и това става публично достояние, Гага е по-специален случай. Тя стана известна благодарение на умението си да хитрува със славата: да изучава страхотните възможности да забравиш кой си, да подминеш реалността, влизайки в бляскави имитации.
В нейната вселена фиксираната идентичност, автентичността и дори физическите граници на тялото бяха шега. Никой не искаше да познава истинската Лейди Гага.
Но тя прекара последните три години, рушейки този облик. Денс-попът отстъпи на джаза и кънтри рока. Костюмите с пипала бяха прибани обратно в гардероба, за да ги заместят дънките и розовата каубойска шапка. Режисьорът на документалния филм за нея снима голяма част от него със смартфон в ръката си - внушението е, че всичко е импулсивно, неподвластно на сценарий - можем да видим Гага да готви, плаче, записва музика.
В един момент тя е без горнище до един басейн, което не й пречи съвсем непринудено да разговаря с екипа си. Това е Гага.
Въпреки това изглежда певицата не може напълно да забрави за камерата. Филмът проследява последната година от живота й и показва, че и тя страда подобно на всички останали хора. Гага изважда травмите в живота си чрез песните си и чрез благотворителната си дейност. Певицата е изнасилена, когато е на 19, а преди време разтрогва годежа си с актьора Тейлър Кини.
Гага иска да повиши информираността, а също така и събирането на пари за проучвания на фибромиалгията - заболяването, в което мнозина не вярват. В един момент тя дори казва, че не може да си представи какво правят обикновените страдащи от фибромиалгия, тъй като тя има на разположение дузина асистенти.
Гага моли за разбиране, а не за аплодисменти. Клиповете й, в които се появява в инвалидна количка, с патерици или в болница са своебразен образ на проблемите на поп-звездата извън сцената. Изглежда също така, че тя още страда от травма в бедрото, която я съпъства от 2013-а.
Състоянието на Гага е като извадено от есето на Джеймисън - болка без (видима) причина и следователно болка, на която не можем да вярваме.
Поп-музиката бавно се отдалечава от обсипаната с брокат, многоцветна фаза. Певици като Майли Сайръс и Кеша (също жертва на изнасилване) оставиха роклите на Alexander McQueen и ги замениха за каубойски ботуши.
Те смениха спектакъла с изповядване на страданието си.
Най-добрият пример за това е Lemonade на Бионсе, който използва изневярата, за да разкаже история за болката от предателството и преодоляването й.
Последният албум на Лейди Гага - Joanne - следва тази тенденцията. В него тя пее за родителите и роднините си и подсказва, че е слязла от върха, който достигна в периода от 2008 до 2013-а.
Певицата може и никога да не се върне там. Спомени за предишните й травми и семейни трагедии допринасят за патоса. Вече известното на публиката заболяване добавя със задна дата допълнителна драматичност.
За момента Гага говори за своето състояние директно - кадри, в които се бори с болката, изказвания, в които категорично казва, че не може да се появи на сцената.
За публиката остава да свърже тези кадри с нейната сага в реалния живот. Някои, разбира се, ще се усъмнят в състоянието й - защото е жена, заради неизвестния произход на заболяването й, заради работата й като изпълнител. Но както казва Джеймисън в есето си - болката, дори и изимитирана, си остава болка.
