Тя е от онези хора, за които не може да говориш ей така. Но когато е наоколо, просто усещаш цялата онази позитивна енергия, която кара света да се върти.
От дете Неда Соколовска знае, че ще се занимава с театър. Като ученичка в 22 СОУ участва в различни театрални школи, без да има кой знае какви успехи. В 10-ти клас прави първото си представление, което режисира, за да изиграе главната роля.
Малко по-късно я приемат в НАТФИЗ - „някъде по опашките", сред последните. Развива се като актриса, но още като студент получава присъдата: Неда, ти си прекалено интелигентна, за да бъдеш актриса.
Урок по толерантност
След година в Плевенския театър и година на свободна практика, заминава да учи във Финландия. Всичко е почти случайно. Кандидатства с идеята, че ако не бъде приета, няма да остане там. Тя е сред единиците чужденци, които всъщност се оказват приети. На трети кръг я питат какво иска да научи във Финландия, което не може да научи в България. Отговорът, заради който я приемат е: Толерантност.
Във Финландия възприема по-различен поглед към театъра, според който това е една свободна зона, без стриктни правила.
Връща се в България с идеята да си почине, а след това да търси мястото си. После осъзнава, че докато е била извън страната, е изгубила до голяма степен изградените си тук контакти, а докато е в България, е изгубила шанса си да се реализира навън. Затова и си казва, че няма какво да губи, когато започва да прави документален театър в България. Оттогава с каквото и да се захване, си казва, че няма какво да загуби.
"Важно е единствено твоята собствена убеденост, че искаш да отидеш точно там - всичко ще ти направи път и всяка врата ще се отвори пред теб, ако вярваш какво правиш и къде отиваш", казва Неда.
Вербатим-театърът като неподправеност
Причината да се занимава с документален театър (вербатим театър) е, че отдавна я вълнува темата за естествеността. Докато в НАТФИЗ учат по системата на Станиславски, имат упражнения по наблюдателност - да излязат в парка, да наблюдават един човек, а след това да възпроизведат жестовете, мимиките и поведението му. При тези упражнения на Неда й прави впечатление колко по-различно се държат хората в живота от хората на сцената.
„Все се опитвах да намеря някаква формула на това как можеш да пренесеш тази житейска истина на сцената и да я запазиш там, без това да бъде натуралистично, т.е. да има пречупване през призмата на театралното, но да бъде истина", казва тя.
Именно това и открива в документалния театър, в който, за разлика от киното, отсъства посредничеството на камерата, както и възможността да спреш на пауза или да изключиш телевизора.
Според нея да отнемеш на човек час и половина от времето в този динамичен свят, е много. Затова и й се иска в това време да занимава зрителите с важна тема, с нещо истинско.
Да създадеш собствено студио
Когато се връща в България, прави няколко опита да се прикачи към някоя „театрална машина", но без успех. За времето във Финландия обаче успява да придобие увереност в собствените си сили, затова решава да започне нещо самостоятелно - така се ражда идеята за документалния театър. Куражът идва в моментите на пълно отчаяние.
„Тогава ми дойде въпросният кураж, защото знаех, че няма какво да губя. Дори цялата идея с документалния театър да се разпадне, всъщност няма какво да губя", казва Неда. И оттогава се опитва винаги да поддържа това усещане в моменти на несигурност.
В началото й е трудно да убеди повече хора да работят с нея, защото документалният театър не е особено популярен. Първият спектакъл прави с непрофесионални актьори и такива току-що завършили НАТФИЗ.
Поредицата „Невидими"
„Търсим именно това - поезията на ежедневието, извлечена от света, в който живее", казва Неда Соколовска. И поезията присъства в спектклите на студиото за документален театър Vox Populi.
„Невидими" е поредица от представления, в които се засягат социални теми, свързани с уязвими групи в обществото. Идеята е актьорите да бъдат проводник на техните истории - по максимално най-честния и искрен начин.
Първото представление „Невидими 1" е за хората с опорно-двигателни проблеми. Неда го прави, след като като млада майка осъзнава колко необмислени са улиците в България. „Най-безумна подигравка е за хората, които не могат да ходят. Не могат да извървят 20 метра да си купят хляб, камо ли да отидат на кино, на театър, до библиотеката или да отидат на ресторант. И изведнъж ти виждаш хора, които са абсолютно нормални, но защото средата е недостъпна, те не могат да водят нормален живот", казва Неда. Въпреки че няма финансиране в началото, в Червената къща отстъпват място за провеждане на представленията. Те и сега се играят там.
„Невидими 2: Фу" е второто представление от поредицата, което се опира на десетки интервюта с китайци, които живеят в България.
Да повярваш в Бог на 100 процента
Петимата актьори излизат пред публиката и изчитат данните от личните си карти - име, ЕГН, адрес - всичко. После ги захвърлят и остават анонимни и бездомни, както стотици други из софийските улици. Така започва спектакълът „Невидими 3: Дом". И ако очаквате драматургичен текст, написан под перото на поет, от части сте прави - драматургично Радослав Чичев оформя текста. Само че всяка от разказаните истории е истинска. Случила се е.
За „Невидими 3" идеята не идва от екипа на Vox Populi. Водеща е ролята на Радослав Чичев - журналист, историк, писател, поет. „Оказа се, че това е някаква лично важна тема на Радо. По негови причини той беше вече събрал няколко интервюта с бездомни хора", казва Неда. Веднага се съгласяват и започват работа по спектакъла, защото „когато някой идва при теб, го прави с причина".
За представлението са използвани интервюта на около 100 бездомни, с които екипът на Vox Populi се е срещнал. Актьорите на сцената играят със слушалки в ушите, през които звучат историите на хората, които са срещнали. Вместо конвенционално научени реплики, те знаят точно какво усещане се крие във всяка дума.
Домът е кулата, от която наблюдаваш света, мястото, в което се чувстваш защитен, казва Соколовска. Затова и те подбират от различните социално изключени, с които се срещат, точно онези, които са загубили своята кула.
„Преди да попадна на улицата, вярвах в Бог на 50%, когато излязох на улицата ми се случиха чудеса и сега вярвам на 100%", казва един от героите. И именно Бог е една от основните теми в представлението. Въпреки че са лишени от материални блага, героите не са загубили връзката си с духовното.
За това допринасят и книгите, които четат. Намират ги по кофите. Имат дори предпочитания - един предпочита Стивън Кинг и Дийн Кунц, друг - Шилер, Яворов, Дебелянов. Този „друг" е бездомният поет Борис - бездомник, който остава с тях до края на процеса и може да бъде видян на сцената, заедно с актьорите. Когато става сутрин, пише по едно стихотворение да се стопли.
Екипът на Vox Populi издава в малка книжка стиховете му, която продават след края на всяко представление, за да осигурят на Борис поне някаква прехрана, въпреки че все още не са успели да му намерят подслон.
Бездомните хора са изпаднали до някакво положение, не намират от никъде помощ и им се налага да разчитат на взаимопомощ, да търсят помощ в Бог, религията, вярата. Това означава, че държавата тотално е абдикирала от задължението си да се грижи за такива хора, казва Неда.
До края на годината ще бъде направено още едно представление от поредицата документални, а през януари - вероятно ще има и пето. В едното предстои да разберем дали клоуните са тъжни, а в другото - кой знае - в нея трептят толкова много истории.
