В дома ми има една снимка от специален ден, който никога няма да забравя.
Правена е през лятото на 1996-а точно след като Реал Мадрид ме купи от Интер. Преди този ден никога не бях стъпвал в Мадрид. Бях на 23 години. Когато кацнах на летището, не отидох да видя къде ще живея. Нито се запътих към "Сантяго Бернабеу" - най-величествения стадион в Европа.
Не. С хора от един испански вестник тръгнах за площад "Сибелес".
Само бях виждал снимки на "Сибелес", но знаех, че това е специално място. В центъра на площада има фонтан с фигура от бял мрамор на богинята Кибела. В близост са сгради като тази на Банката на Испания и двореца Сибелес. От кръговото можеш да отидеш до сърцето на града, до парка Ретиро, до музея Прадо или до Пасео де ла Кастелана, където се намира и "Бернабеу". За всеки мадридчанин "Сибелес" е едно от най-емблематичните места в града.
Но за футболните фенове той носи допълнителна значимост. "Сибелес" е мястото, където Реал Мадрид, както и националният отбор на Испания, празнуват трофеите си.
Когато отидох директно от летището на "Сибелес" се почувствах като туристите, които пристигат в Рио де Жанейро и директно се запътват към статуята на Исус Христос. Точно толкова развълнуван бях и аз. Тогава един фотограф ми направи въпросната снимка.
Когато гледам отново тази снимка, си спомням как започнаха лудите ми приключения с Реал Мадрид. Все още пазя снимката вкъщи. А домът ми все още е в Мадрид, където в момента работя като директор на институционалните отношения в Реал Мадрид. Но напоследък, както повечето хора, не мога да ходя на работа. Излизал съм от вкъщи само два пъти в последния месец - и в двата пъти ходих до магазина. Полудявам от седенето вкъщи. Но в момента това е най-правилното нещо, което можем да направим.
И в двата пъти, в които излизах, се огледах и не успях да позная града си. В нормален ден в Мадрид можеш да видиш как възрастни хора се разхождат под слънцето, как деца тичат наоколо и как семейства и приятели изпълват кафенетата и ресторантите. В Мадрид можеш да намериш всичко, от което се нуждаеш в живота: слънце, спорт, култура, нощен живот, храна... особено храна! Тук е напълно различен свят. И хората знаят как да му се наслаждават. Те просто знаят как да живеят добре, разбирате ли?
Но сега всичко това липсва.
Улиците са напълно празни. Никога не съм виждал Мадрид такъв.
Вирусът не ми е повлиял лично. Семейството ми и аз сме здрави. Но съчувствам на семействата, които изгубиха свои любими. Познавам такива. Както, може би, сте разбрали от новините, през миналия месец вирусът отне живота на бившия президент на Реал Лоренсо Санс. Той беше човекът, който ме доведе в клуба. Беше на 76 години. Когато разбрах, че е заразен, започнах да се моля за възстановяването му. Но знаех, че преди това също е боледувал, а накрая вирусът беше просто едно от много неща, които го довършиха.
Само като си спомня за Лоренсо и се усмихвам. Въпреки че беше президент, на първо място той беше фен. Той живееше за Реал Мадрид. Винаги беше до нас, винаги в съблекалнята. Когато завършвахме наравно или губехме, ни оставяше да се възстановим сами. Но когато печелехме трофеи, той водеше празненствата. Обичахме го заради качествата, които притежаваше - за оптимизма му и за всичко, което правеше за мадридистите. Той ни беше като баща.
Поддържах връзка с него ежедневно. Постоянно ми даваше съвети. За мен той не беше Лоренсо Санс, не можех да се обърна към него по този начин. За мен той беше Президента или Преси.
Казвах му просто: "Хей, Преси, как си?" А той ми отговаряше с широка усмивка или прегръдка.
Лоренсо беше президент малко повече от половин година, когато аз пристигнах в Мадрид. След като подписах всичко се случи толкова бързо, но помня добре дебюта си и когато вкарах в гостуването на Депортиво Ла Коруня. Помня също и първия път, в който играх на "Бернабеу" пред около 80 хиляди души.
Изведнъж се замислих: "Аааа... какво правя тук? Какво ще стане, ако объркам нещо?" Беше толкова ужасяващо. Но и до днес си остава един от най-добрите дни от живота ми.
След известно време свикнах с напрежението, което съпътства кариерата на всеки футболист на Реал Мадрид. Но имаше моменти и в които дори най-големите професионалисти сред нас изпитваха трудности. Почти две години след като бях пристигнал щяхме да играем финал в Шампионската лига срещу Ювентус.
Както всички добре знаем, Реал Мадрид тогава имаше, както и сега има, най-много трофеи в историята на турнира, но в онзи момент не го бяха печелили от 32 години. Имахме проблеми в Ла Лига в онзи сезон, а Юве щеше да играе третия си пореден финал. Не влязохме в мача като фаворити.
Никой не успя да спи в нощта преди финала. По принцип си лягахме в 10, но онази нощ седяхме в лобито на хотела до 4 сутринта и си разказвахме истории. Не ни беше страх, просто наистина уважавахме Юве. И нямахме търпение мачът да започне.
Играхме много добре във финала. Юве изпусна няколко шанса, но ние спечелихме с 1:0. Спечелихме не само заради качеството на състава си, но и заради мотивацията. Искахме го повече от тях.
След това се отправихме към плащад "Сибелес". Улиците бяха пълни със стотици хиляди души, облечени в бели фланелки и с шалчета, които пееха и празнуваха. Никога няма да забравя тази нощ.
Ако трябва да избера любим момент от времето си в Реал Мадрид, той би бил този триумф.
Колкото по-дълго време прекарвах в Мадрид, толкова повече разбирах какво всъщност означава този клуб за хората - не само в града, но и навсякъде в Испания и по целия свят. Без значение къде играехме, виждахме наши фенове. Без значение дали беше Класико, или някой не толкова важен мач за Купата срещу по-малък съперник, "Бернабеу" винаги беше пълен. Хората обичат клуба по същите причини, заради които дойдох аз - престижът, фенбазата, великите успехи в Шампионската лига. И заради възможността да напишеш още повече история.
Трябва да ви призная, че ерата на Галактикос в началото на века не беше просто незабравима за феновете. Това беше невероятно време да си част от отбора. Седиш в съблекалнята, оглеждаш се и виждаш носител на "Златна топка", играч №1 в Испания, топ реализатора в Ла Лига, най-добрия вратар в света. Беше специално да бъда част от тази атмосфера. Понякога просто си мислех: "Спомни си откъде идваш и виж докъде стигна." Гордеех се от себе си.
Спечелихме Шампионската лига още два пъти - през 2000 и 2002 г. Но ми е трудно да си спомня всички подробности. Когато играеш за отбор като Реал, винаги трябва да мислиш за настоящия момент, защото всичко се случва изключително бързо - спринтовете, играта с глава, единоборствата, тренировките, гостуванията, хотелите. Победите и загубите.
Едва в деня, когато спрях да играя за Реал, осъзнах напълно какво бях постигнал.
Последният ми мач за клуба дойде на 17 юни 2007-а. Играехме срещу Майорка на "Бернабеу" в последния мач за сезона. Имахме равни точки с Барселона, който играеше срещу Химнастик. Ако и двата отбора спечелеха, знаехме, че ние ще станем шампиони заради по-добрата ни статистика в директните двубои с Барса. Поведоха ни с 1:0, но през второто полувреме обърнахме и спечелихме с 3:1. Страхотна победа.
Но най-добре от онзи ден си спомням отношението на хората към мен. Всички знаеха, че това ще е последният ми мач. Дейвид Бекъм също си тръгваше тогава. От момента, в който излязохме от хотела и тръгнахме към стадиона, хората показваха любовта си. Все едно имахме рожден ден, разбирате ли? Всички ни пожелаваха успех, изпращаха ни въздушни прегръдки и целувки. Пееха: "Обичаме ви!" и "Върнете се скоро!"
Тогава разбрах колко много съм дал за този клуб. Тогава осъзнах колко много ме обичаха феновете.
- Роберто Карлош
Това беше един от най-емоционалните дни в живота ми. Също така смятам, че беше показателно за това колко сърдечни са хората тук, с каква емоция живеят живота си.
Което е и основната причина, поради която случващото се в момента ме натъжава толкова много.
И като говорим за това, искам да окуража хората както в Мадрид, така и навсякъде, да бъдат оптимисти. Винаги съм вярвал, че всеки проблем може да се разреши с усмивка на уста. Затова дръжте главите си високо вдигнати и гледайте напред. Вярвайте в себе си. Бъдете търпеливи. Останете спокойни. И се опитвайте да помагате на другите.
Вече се виждат и някои позитивни неща от тази пандемия. Осъзнаваме, че всички сме хора и че сме уязвими. Осъзнаваме, че семейството е важно, че приятелите са важни, че се нуждаем един от друг. Осъзнаваме, че просто няколко мили думи по видео чата могат да донесат усмивка на някого.
Сега трябва да продължим да работим заедно. Като останем вкъщи, докато всичко се върне към нормалното си състояние. Както много други, и на мен футболът ми липсва и нямам търпение за деня, в който Реал Мадрид ще се завърне на "Сибелес" с поредния си спечелен трофей.
Но единственото, което искам в момента, е да видя улиците отново пълни с хора.
Това е победата, за която се борим всички.
