Преместването в Италия беше изненадващо полезно за главата на семейство Брайънт. Усмивката почти никога не напускаше лицето на Джо. За сина му Кобе обаче не можеше да се каже същото. "От малък беше много сериозен, особено на игрището. Никакви усмивки и тотална концентрация", спомня си Мишел Ротела за времето, в което играеше с Кобе.
"Мислите му винаги бяха фокусирани върху победи, победи и пак победи", казва пък Джакомо Витори, друг тогавашен познат на американеца. "Той беше изключително сериозен към всичко, което правеше", потвърждава и Шариа, сестрата на Брайънт.
"Когато беше на 8 години, а аз на 11, играехме в една и съща лига - продължава тя. - Всички деца просто искаха да играят и това бе най-важно за тях, но не и Кобе. За него беше нещо немислимо да загуби. Веднъж падахме с няколко точки 30 секунди преди края. Разбира се, той поиска топката. Още тогава беше напълно решен нещата да зависят от него."
Според самия Кобе - някъде на 9 осъзнал, че изходът на мачовете са в неговите ръце: "Винаги съм бил боец. Харесва ми, когато съдбата на двубоя е на карта, когато е оспорвано и си притиснат до стената. Винаги съм обичал да играя под напрежение."
Години по-късно треньорите на Лейкърс свързаха Италия с мястото, на което Кобе е придобил основния си недостатък - егоизма.
Причината ли?
Разликата в класата между него и европейските момчета го научи да разчита единствено на себе си. "Кобе си мисли, че е в Италия", често обичаха да казват наставниците на "езерняците", когато искаха да критикуват звездата.
"Да, той беше егоист - спомня си същият този Витори. - Но, разбира се, до голяма степен се дължеше на факта, че стърчеше с три глави над нас. Глупаво е да го отричам. Всеки забелязваше таланта му."
За разлика от сина си, който приемаше нещата на живот и смърт, Джо Брайънт започна да забавлява публиката още от първия си мач. Тоест да прави това, което му харесваше най-много. Дрибъл, подавания зад гърба, финтове, атракции - всичко това се нравеше на феновете. Имаше доста хляб в него и можеше да успее и в родината, но не го свърташе на едно място.
През италианския си период Джо смени четири отбора. Първият бе базиран в Риети - приятен малък град недалеч от Рим. Именно там, малко след настъпването на шестата си годишнина, Кобе тръгна на училище в първи клас.
Въпреки че отборът бе втородивизионен, ръководството бе щедро към американеца. За онези години беплатни жилище и автомобил, както и прилична заплата, бяха добри привилегии. До голяма степен благодарение на грижите на клуба фамилия Брайънт бързо се адаптира към новата среда на Ботуша.
"В Италия ни беше много комфортно. Чувствахме се като у дома си. Това се дължеше основно на местните - те са много отворени и позитивни хора. А това отношение ни научи на сплотеност в семейството, това е основното. Няма значение дали ще вкараш 50 точки, или нито една - семейството ти винаги ще те подкрепя", обясняваше навремето Кобе.
Разбира се, както добре знаем, Брайънт не винаги следваше тази философия. Впоследствие семейните връзки претърпяха не едно и две изпитания, но в италианския си период Кобе и Джо бяха по-задружни от всякога. Баща му го качваше в клубния автобус за всяко гостуване и момчето попиваше от атмосферата и отборния дух. "Мисля, че ми провървя да започна да играя в Европа. Там, за разлика от Съединените щати, на първо място се придобиват фундаменталните умения за разлика от дрибъл, шоу и разни други глупости", твърдеше Кобе.
Не само пътуванията с професионалистите и тренировките допринесоха за баскетболното развитие на момчето.
Когато не играеше, гледаше Извънземните от НБА. Близките му твърдят, че още от съвсем малък мечтаел за професионална кариера и не виждал други житейски алтернативи. Тове е още една причина за сериозната разлика в развитието между него и връстниците му. "Беше на 7 и имаше мач - разказва Джо. - Тимът му вкара 22 точки, а 16 от тях бяха негово дело. Тогава го извикаха да играе с 11-годишни деца - и там беше най-добрият. В същото време той взе жълт колан по карате и ходеше на уроци по балет."
***
В началото фамилия Брайънт доста се затрудняваше в Европа. Ето какво каза самият Кобе. "Трябваше да свикнем с различна култура. Тогава се привързахме един към друг още по-силно. В крайна сметка ние не познавахме никого - и всъщност зависехме един от друг."
Освен това разликата с Америка се усещаше не само на културно, но и на спортно ниво. Разбира се, че популярността на баскетбола сред италианците не може да се сравнява с футбола. Но въпреки това емоционалният народ на Апенините обича и играта с оранжевата топка.
Тъй като Джо играеше във втора дивизия, всеки отбор можеше да картотекира до двама американци. Нивото не беше особено високо, но той беше доволен, че графикът му не е много натоварен и може де обърне достатъчно внимание на семейството си. Две тренировки и един мач седмично е по-леко и от аматьорското ниво в Щатите. "Водех и взимах децата от училище - никакъв проблем", спомня си той.
А на игрището беше като Гъливър в страната на лилипутите, който вкарва по 30-ина точки на мач. И феновете го обожаваха. Възторжено пееха преработени футболни песни за него, а в тях се включваше и Кобе. "Татко ме научи как да се наслаждавам на баскетбола", каза преди години суперзвездата.
Прекарвайки повече време със семейството си, Джо успя отново да заздрави връзката си със съпругата си Пам.
През 1986 г., в последния от трите сезона в Риети, Джо разказа: "Пам и аз прекарваме много повече време заедно, отколкото в моя период в НБА. Сега сме най-добри приятели, които са влюбени един в друг, разбира се. Ние дори тренираме заедно. Бягаме по 9-10 километра. Може би ще се включим в някой маратон догодина. Разбира се, Пам не искаше да напуска Филаделфия, но сега се чувства повече от добре."
Що се отнася до децата, в допълнение към баскетбола, те посещаваха и уроци по балет. Кобе и Шей бяха запалени и по каратето. Учеха и в елитно училище. "Децата говорят италиански толкова свободно сякаш им е роден. На мен и Пам ни отне повече време, но също научихме езика що-годе. Чета местните вестници и мога да кажа, че журналистите са безмилостни към футболистите след слаб мач", отбеляза Джо.
Естествено, привикнаха и към любовта към "сокъра", както го наричат в Щатите. Очевидци твърдят, че Кобе не бил никак лош с топката в краката.
Но Пам и Джо го подкрепяха да не залита към тази европейска лудост и да се придържа към баскетбола. Редовно получаваха касети със записи на мачове от НБА, а Кобе и татко му анализираха всяка зрелищна комбинация и пас.
"Знаех нещата наизуст. От Меджик до Бърд и от Майкъл до Уилкинс. Изучавах движенията им и ги добавях към арсенала си", спомня си Кобе.
Именно Меджик Джонсън беше детският му идол. "Копнеех да го видя на живо. Направо се побърквах от играта му."
С оглед на горното не беше никак учудващо, че над леглото си Кобе бе закачил плакат на Меджик. Но най-удивителното беше, че играта на двете легенди на Лейкърс беше тотално различна.
Друга ирония беше, че Джо даваше на сина си да гледа записи на неговите мачове. Кобе обаче не им обръщаше голямо внимание. Предпочиташе да гледа НБА. Въпреки това, понякога баща и син играеха заедно.
Татко му се опитваше да го учи, но той гледаше на нещата по друг начин. Наричаше го "да играя сам със себе си".
"Баскетбол със сянка - така го наричах", разказваше Кобе.
И наистина такъв беше геният му, че на паркета сякаш бе само той и неговата сянка. Другите често бяха незабележими около него.
