По онова време най-силните футболисти от Англия поглеждат сериозно към Апенините. И особено Пол Гаскойн, героят от световното през 1990 г., попаднал в обектива на Наполи, Ювентус и Рома. В крайна сметка Лацио успява да се договори за него с Тотнъм, макар че трансферът се забавя заради една контузия в коляното, а сделката пада от 10 на 6 милиона евро. Така през май 1992 г. щуравият Газа пристига в Рим срещу седмична заплата от 25 000 евро. Бързо спечелва сърцата на тифозите, особено след като вкарва изравнителния гол в първото си градско дерби срещу Рома.
Още в първия си сезон Гаскойн помага на Лацио да завърши на пето място, и да играе в Европа за пръв път от 16 години. Това е много рязък скок за клуб, който в края на 80-те рита в Серия В. А с Газа става властелин в дербито на Рим в продължение на няколко години, преди Франческо Тоти да възстанови равновесието с екипа на Рома. Освен това Лацио има в редиците си и най-добрия голмайстор на Серия А за това десетилетие: Джузепе Синьори, вкарал цели 141 гола. „Предстоят ми в Лацио беше фантастичен. С екипа на този отбор станах три пъти голмайстор на Серия А, което е страхотно постижение“. Подобно нещо не е по силите дори и на Габриел Батитута, за чиито бляскави изяви с екипа на Фиорентина все още напомня неговата статуя във Флоренция.
Всъщност Гаскойн изиграва за Лацио само 47 мача в рамките на три сезона. Причината са не само контузиите, но и наднорменото му тегло. През 1995 г. напуска Серия А, за да отиде в Рейнджърс. И понеже знае как да каже „ариведерчи“ със стил, Газа си тръгва от последната тренировка, качен върху мощен „Харли-Дейвидсън“ и с цигара в уста.
А какво да кажем за присъствието в Серия А на Роберто Баджо, един от най-добрите в света за 90-те години, да не кажем и най-добрият. Парадоксално, но трофейната му витрина с отборни отличия от Ювентус и Милан е твърде скромна – две шампионски титли в Серия А, по веднъж Купата на УЕФА и Купата на Италия. Най-силният му сезон в Ювентус е този от 1993 г., когато печели „Златната топка“ и единствения си европейски трофей.
През лятото на 1995 г. Роберто Баджо решава да напусне, а босът на Милан Силвио Берлускони брои за него 7.5 милиона евро. През първия си сезон на „Сан Сиро“ Баджо вкарва 10 гола. Тимът става шампион, в него играе и носителят на „Златната топка“ Джордж Уеа. Без съмнение, Милан вече възвръща класата си от началото на 90-те, когато в него гастролира прочутите холандци Гулит, Ван Бастен и Рийкард.
С холандското трио Гулит, Ван Бастен и Рийкард Милан става първенец в Серия А през 1992 г., и то без да загуби нито веднъж за цели 58 поредни мача. Този отбор, изграден още по времето на треньора Ариго Саки, е наследен през 1991 г. от Фабио Капело и стига с него до титлата. „Саки вече беше издигнал играта ни на отлично ниво. Но той беше маниак, не прощаваше и най-дребните грешки. След като си тръгна, имахме нужда да се отпуснем преди всичко психически, и Капело бързо разбра това. В началото не вдъхваше много респект, тъй като за пръв път щеше да оглави треньорския екип, а в предишните години Милан беше спечелил всичко възможно. Но се оказа, че Берлускони правилно е избрал да му повери отбора“, свидетелства защитникът Франко Барези.
Всъщност в онези години босът на Милан Силвио Берлускони греши съвсем рядко. „Той беше президентът, който всеки клуб би желал да има. Въпреки огромната си заетост, Силвио намираше време да ни посети поне веднъж седмично. Изискваше не само победи, но и качествен футбол за публиката“, разказва Рууд Гулит. Барези добавя: „В средата играеха Албертини и Рийкард, а и разполагахме с изключителния Гулит. Колкото до Ван Бастен, той заби 25 гола в първия сезон на Милан при Капело. Жалко, че по-късно получи травма, иначе щеше да продължи така и на следващата година...“
Именно тази контузия слага край на кариерата на Ван Бастен. Настават сложни времена за Милан, особено след раздялата с Гулит и Рийкард, както и с трудното адаптиране на Жан-Пиер Папен, за когото са броени 12 милиона евро на Олимпик (Марсилия). На всичкото отгоре през август 1993 г. привлеченият срещу 15 милиона евро Джанлуиджи Лентини катастрофира тежко и два дни е в кома. В контекста на всичко това третата поредна шампионска титла с Фабио Капело през 1994 г. изглежда като истинско чудо, още повече, че Милан вкарва едва 36 гола в 34 мача. А във финала на Шампионската лига разгромява водения от Йохан Кройф отбор на Барселона с 4:0.
Интер, другият отбор от Милано, се активизира през 1995 г. Босът Масимо Морати брои 8 милиона евро на Манчестър Юнайтед за Пол Инс, след това привлича Роберто Карлос и Иван Саморано. Но голямата цел е феноменалният бразилец Роналдо, който пристига в отбора през 1997 г. Първият му сезон в Интер се увенчава с 34 гола и спечелването на Купата на УЕФА. Но две тежки травми в коляното стават причина Роналдо да вкара още само 25 пъти в следващите четири години.
Интер си отваря широко сметките и през 1999 г., когато купува Кристиан Виери от Лацио за рекордните 40 милиона евро. Но нито той, нито Роналдо успяват да станат шампиони с черно-синия екип. И това е единственото десетилетие, в което Интер остава без нито една титла.
Една от най-славните снимки на италианския футбол от 90-те години е правена в Москва. На нея може да се видят вратарят Джанлуиджи Буфон, Лилиан Тюрам, Фабио Канаваро, Хуан-Себастиан Верон и Хуан Креспо, преливащи от щастие след финала за Купата на УЕФА на стадион „Лужники“. Отборът им от неголемия град Парма в Северна Италия тъкмо е победил с 3:0 Олимпик (Марсилия).
През това десетилетие Парма завършва цели осем сезона в топ 6 на Серия А. И то при положенеие, че до 1986 г. играе в долните дивизии, преди клубът да бъде поет от хранителния гигант „Пармалат“. Шведът Томас Бролин и вратарят на Бразилия Клаудио Тафарел са първите две сериозни попълнения след влизането в Серия А през 1989 г. Воден от твърдата треньорска ръка на Невио Скара, Парма печели Купата на Италия още при втория си сезон в елита. Година по-късно жълто-сините триумфират с Купата на носителите на купи, а през 1995 г. се преборват с Ювентус и за Купата на УЕФА. Четири години по-късно и французите от Марсилия се убеждават в качествата на този отличен състав на Парма.
През същата 1999 г., когато Парма печели Купата на УЕФА, Лацио грабва другия европейски трофей – Купата на носителите на купи. Но това е и краят на епохата, в която царува футболна Италия. Удря часът на испанските завоеватели, които от началото на хлядолетието до днес са поставили във витрината си 17 европейски купи срещу едва три за италианците.
Серия А вече не е в състояние да се сражава успешно с представителите на Англия и Испания. Най-силните футболисти един по един напускат Италия, с овехтелите й стадиони и западащи клубове. Но това не е повод да забравим онова шеметно десетилетие, белязано от господството на Серия А. Балансът: 13 победи в турнирите на УЕФА, шест рекордни трансфера и шестима носители на „Златната топка“, при това само за десет години. Не търсете други аргументи, 90-те години бяха италиански.
