Първото рационално разположение на футболистите по терена е въведено през 1886 г., когато правилото за засада започва да добива днешния си вид. В Нотингам местните тимове Форест (на снимката) и Нотс Каунти са сред първите, подредили играчите си в схема 2-3-5. Ясно се дефинират задачите на двамата защитници и тримата полузащитници, от които централният се явява нещо като организатор на играта. Тази схема просъществува дълго време, а с нея Уругвай става олимпийски шампион на игрите през 1924 и 1928 г.
Още в началото на 30-те години става ясно, че футболът преди всичко се нуждае от перфектна организация на защитата. Затова вариантът 2-3-5 послужва за основа на новата схема „дубълве – ем”. Играчите са разположени като латинските букви М (за отбраната) и W (за атаката). Дотам се стига, след като от схемата 2-3-5 централният полузащитник минава в центъра на отбраната. А от петимата нападатели двама се разполагат в средата, и, заедно с останалите двама полузащитници, сформират каре. Това е хитра хватка за овладяване на центъра. Цифровото изражение на WM е 3-2-2-3. Тази схема е въведена в Арсенал от прочутия му мениджър Хърбърт Чапмън, с нея тимът от Лондон печели пет пъти шампионската титла на Англия.
В Рим ще ви кажат, че футболът е игра за италианци, случайно възникнала в Англия. Докато в Арсенал Чапмън внедрява „дубълве – ем”, италианският треньор Виторио Поцо създава не по-малко успешна схема „дубълве – дубълве”. Подреждайки играчите във вариант 2-3-2-3, сеньор Поцо постига изключителна здравина в отбрана и много ефектна игра с контраатаки. А националният отбор на Италия става световен шампион през 1934 и 1938 г. Впрочем този вариант се играе и до днес на джагите, където имате двама защитници, петима в средата и трима в нападение.
След Втората световна война се е считало, че „дубълве – ем” е перфектната конфигурация на игра и ще съществува вечно. Всичко приключва на 25 ноември 1953 г. на стадион „Уембли”, една от най-важните дати в историята на футбола. Същата вечер националният отбор на Унгария разгромява Англия с 6:3 в собствения й дом. Маджарите на треньора Густав Шебеш играят в постройка 4-2-4, предвождани от великия Ференц Пушкаш. Тази схема осигурява превес в защита, без да се губи ефектът в нападение.
„Зад тази нова фигура на игра имаше нещо по-ново. Ако „дубълве – ем” беше рисунка, то 4-2-4 приличаше на анимационно филмче”, отбелязва самият Пушкаш. Първият гастрол на 4-2-4 на Световното първенство през 1954 г. завършва с драматичния финал, известен като „чудото на века”, когато унгарците губят от Западна Германия с 2:3 в Берн. Но по-късно тази схема е заимствана от всички, а Бразилия дори печели три световни титли.
Осигуряването на перфектната отбрана се развива още повече в прочутата схема „катеначо”, въведена от Интер и треньорът Хеленио Херера през 60-те години. Наричат я още „бетон и контраатаки”. Всъщност аржентинецът заимства тази постройка на отбраната от австриеца Карл Рапан и неговия „швейцарски катинар”, игран още през 30-те.
Схемата на Интер най-често е 1-4-3-2, с последен защитник метач зад останалите. Но това е само на пръв поглед. Всъщност на един от крайните бранители се възлагат още контраатакуващи функции и вкарването на голове. В Интер това е знаменитият Джачинто Факети. По-късно Франц Бекенбауер, вдъхновен от Факети, въвежда поста на „свободния либеро” – последен защитник, който обаче се включва и в нападение. С „катеначо” Интер печели два пъти Купата на европейските шампиони и става три пъти пръв в Италия.
В началото на 70-те години футболна Европа е завладяна от банда сухи и брадати дългучи от Амстердам. В Аякс треньорът Ринус Микелс въвежда „тоталния футбол”, с който отборът му печели три пъти КЕШ между 1971 и 1973 г., преди да бъде детрониран от българския ЦСКА (2:0) в София. Всъщност Аякс играе във вариант 4-3-3, но разполага с играчи, способни да разбият всички други схеми със сила, техника, бързина и ум. Плюс един наистина изключителен изпълнител като Йохан Кройф.
В „тоталния футбол” изискванията към всеки футболист е да бъде поливалентен, а всички трябва да могат да си подават топката дори със затворени очи. Определят Аякс като ужасна банда, която при други условия сигурно е щяла да обира храмове и църкви.
Същият маниер на игра се възприема и от националния отбор на Холандия. Той два пъти се класира на финали на световно първенство (1974, 1978), но така и не успява да покори върха.
След като Фабио Капело сочи в списъка на футболните революционери предшественика си в Милан Ариго Саки, няма как да не го възнаградим с подобаващо внимание. Верен на изконния принцип в италианския футбол, че първо се укрепваш в отбраната и центъра, сеньор Саки премоделира схемата 4-3-3 в 4-4-2. Като изпечен тактик, още през втората половина на 80-те години той е наясно, че който владее центъра, владее и цялата игра. Затова се лишава от един нападател за сметка на четвъртия халф.
Предвожданата от Франко Барези отбрана играе със зоново покритие, а една от фундаменталните задачи опира до колективното отнемане на топката. Това се постига с пълна преса и изтощаване на противника. С привличането на холандския клан Гулит – Рийкард – Ван Бастен отборът става убийствено силен. При Саки Милан печели два пъти КЕШ, а наследилият го на поста Капело триумфира като победител в Шампионската лига през 1994 г. срещу Барселона на Кройф и Стоичков.
Самият вариант 4-4-2 се играе и до днес, но рискува да падне в капана на схемата 3-5-2. Логиката е, че когато отсреща има само двама нападатели, са достатъчни и трима защитници. А допълнителният пети играч в халфовата линия осигурява превес в центъра.
Ако футболът на Аякс от 70-те години е тотален, този на Барселона от времето на Пеп Гуардиола често е определян за тоталитарен. Като постройка той наподобява вариант 3-3-4 с пълна власт и окупация на цялото игрище, при поне 60% владеене на топката . Но далеч по-важна е самата философия на Гуардиола. Тя се състои в това да разбие играта на противника само и единствено чрез игра с топката. И нищо друго! Основното изискване към играчи като Меси, Шави, Иниеста и т.н. е да имат талант, да боравят отлично с двата крака, а мозъкът им да чатка като сметачна машина.
При Барселона на Гуардиола няма налагане на физическа мощ от двуметрови гиганти. Нито пък на терена са излизали някакви изумителни спринтьори, способни да минат 100 метра за десет секунди. Но този отбор изнесе ред изумителни спектакли като този от финала на Световното клубно първенство през 2011 г., когато разгроми Сантос с 4:0. 50-метрови пасове, излъгване на съперника с дрибъл, фантастични комбинации, включване на крайните защитници като крила при отбелязването на някои голове… Истински шедьовър на играта. И последната засега футболна революция в света.
