Идеята да стана приемен стопанин на куче, дойде като измиване на съвестта от това, че не ми се занимаваше да осиновявам бездомно куче за постоянно. А купуването на скъпо, породисто куче не се вписва в гражданската ми съвест за персонално подпомогане на обществените проблеми. Макар, разбира се, да не изключвам възможността някой ден да имам огромна къща и да гледам в нея три помияра, заедно с афганска хрътка, пет пекинеза, четири шитцута, шест дакела и минимум два бобтейла.
Имам две яки кучета при родителите ми, което съчетава възможността да им се радвам, когато имам нужда от мачкане на кучешка козина, с приятното умерено носене на отговорност, което включва водене на ветеринарни лекари, но изключва всекидневните разходки.
Освен това, ми се стори готина идея вкъщи да има куче за коледните празници. Нещо като жива добавка към елхата и танцуващата Jumbo елха.
От десетките страници за спасяване на кучета, с чието лайкване знаех, че си хващам белята, избрах куче, в което нямаше как да се влюбя: глуповата физиономия, кален корем, не много сладка муцуна, едричко, с очевидната перспектива да добие размерите на шотландско високопланинско говедо.
Живеем в апартамент, голямо куче няма как да се гледа, не ме грабва от пръв поглед – супер.
Видях го за първи път в един цигански двор, от който братята и сестрите му периодично изчезваха безследно. Беше още по-едър от на снимката и се буташе като таран в другите кученца, за да се докопа до помията, която ядяха от един леген.
Вечерта изпаднах в колебания. Чистият ламинат, сравнително новите мебели, спокойните вечери на запалена камина, миризмата на ароматни свещи…целият този домашен уют щеше да бъде сериозно застрашен, ако калното добиче се нанесеше у нас.
Почти се отказах. На другата вечер, късно, отидохме в колата до друг двор, в който беше преместен. Гушнах го, качихме го в колата, той скимтя. Изкъпахме го и се оказа, че не е мръснокафяв, а бял, на бежови петна и целият в лунички.
Сложихме го да си легне в едно старо легло на моите кучета, затворен в стаята.
На сутринта се събудих от тюхкането на мъжа ми, който, влизайки в стаята да си вземе ризата за работа, се натъкнал на следи от опустошителен фекален тайфун, на чийто фон ураганите Андрю и Катрина биха се засрамили и биха подвили опашки.
Последваха дни на среднощни ставания, рани по ръцете и псувни изпод мустак по време на поредното търкане с белина. Безброй обувки и чорапи заминаха, а хапането по ръцете и краката ставаше толкова ожесточено, че в един момент си мислех дали да не отида да ми включат постоянна система с тетанус венозно.
Докато Оли, кръстен така от бъдещата си осиновителка от Англия, растеше, опитахме всичко, за да го накараме да спре да ни ръфа. Мазах си ръцете с камфор, водка и оцет – оказа се, че му харесват. Затисках му муцуната – измъкваше се. Пусках му Metallica – мяташе се с един подскок на масата. Пусках му релаксираща музика за кучета – подивяваше от нея. Пусках му вой на вълци – виеше и той. Но всичко беше наред, защото, нали, беше временно.
Когато започнахме да го извеждаме и ни питаха каква порода е, казвахме, че е акита – 2000 долара, внос от Япония. Веднъж срещнахме друга акита в парка и попитахме стопаните дали тяхното е акита. „Да“, отвърнаха те с неприкрита гордост. „Той също“, казахме ние, още по-надуто. След което добавихме: „Сигурни ли сте, че е чиста? Че нещо не си приличат много?“.
След празниците наближи януари и стана ясно, че към края на месеца ще пътува за Англия. От една страна, нямах търпение да спра да бърша пикни и да дезинфекцирам мопове, от друга – не исках да мисля за деня, в който ще трябва да се разделим. Този ден се отложи, след като английската осиновителка се отказа от него.
Но хората, през които го взехме, продължиха да си вършат работата и уредиха да замине за Германия в друг приемен дом, откъдето да му се търси на място постоянен.
Вечерта преди кучето да замине, се наливах с вино, слушах Fleetwod Mac и ревах. Сутринта събрахме багажа му – легълцето, играчките и по една наша дреха, и тръгнахме – не можех да спра да цивря като тийнейджър при спомените как тичаме заедно на стадиона и как играем на поляните в Южния парк. Все едно никога не беше имало лайна, пакости и хапане. Или просто не бяха важни.
