Разградено общество

Хората на този свят се делят на две големи групи: под линията на бедността и над линията на бедността. В България под линията на бедността според най-новото проучване на Институт "Отворено общество", през месец февруари са 21.1% от населението, или в светлината на данните от последното преброяване - 1 милион 550 хиляди души.

Това не ви вълнува? Наистина, хората, които са под линията на бедността най-често не ползват Интернет. Но все пак си отбележете, че шансът да сте от тези "над" и да се наредите сред онези "под" не е никак малък в България - близо едно на десет през последната година.

Защо трябва да се разтревожим?

Бедността е лична трагедия. Както показва изследването на "Отворено общество", върху което ще се спрем по-подробно тук, бедните хора в България масово са принудени да се отказват от храна, отопление, лекарства, образование - за себе си и своите деца.

След като са обобщили данните за 2400 домакинства или 7258 човека (т.е. далеч повече от обичайното за социологическите допитвания у нас), авторите са установили, че днес 7% от българите пропускат хранения заради кризата.

Отказът от храна е най-драстичната „стратегия за справяне", според леко надменната терминология на социолозите. Но 28% от нас са били принудени да намалят консумацията на основни храни като хляб или зеленчуци. 36% от българите отлагат купуването на дрехи и обувки от първа необходимост. 44% са съкратили потреблението на ток и вода.

Това са национално представителни данни. Умножавайте по 7.35 милиона и изчислявайте човешки съдби.

Бедността същевременно е и обществена трагедия. Бедното общество не отделя средства за благоустройство. То не инвестира в образование. Не прави наука и култура. Пред хората с пари то отваря врати, които би трябвало да стоят здраво залостени - например им продава на безценица заводи, изпитващи временни трудности, или пък им разрешава да строят хотели и тем подобни върху природни защитени зони.

Първото, което пада жертва на бедността, е човешкото достойнство. Общество без достойнство е лошо място за живеене. Втората загуба са децата. "Когато бедността потропа на вратата, любовта излита през комина" - гласи поговорката и наистина, по време на икономическа криза се раждат по-малко деца. Паралелно с това изтича и мозъкът на нацията.

Чак след това се нареждат онези много и неприятни ефекти, които сме свикнали да изтъкваме, когато говорим за бедността в България: надупчени улици и мръсни фасади на сградите, ширеща се из администрацията корупция, прашасали училища и атрофирали университети, бедстващи хора на изкуството, престъпници за парче хляб.

Повечето от тези неща, ако ми позволите, не са задължително следствие от бедността, тоест от ниския доход - а от лошата обществена организация. В нашия конкретен случай бих говорил даже за обществена мизерия.

Разграничението между бедност и мизерия, което направи Достоевски, е че бедният запазва достойнство и се бори да се оправи; бедните хора и общества са даже по своему величествени. Мизерията обаче е психическо състояние и според великия руски хуманист е тежък грях.

Наистина ли са толкова зле нещата?

Прагът на бедността в България, по критерия на Европейския съюз, е 246 лева месечно на домакинство, тоест над брутната минимална работна заплата. Според българското правителство, прагът на бедност у нас е 211 лева. Но дори да са 250 лева месечно - признайте, че това не е много за домакинство от средно 2.5 души, често доста повече.

Изследователите от "Отворено общество" отбелязват, че бедността днес е скрита бомба утре. Докато кризата на практика може да окаже услуга на някои сектори от икономиката, принуждавайки ги да се оптимизират и да извършат технологични промени, при домакинствата нещата не стоят така. Бумерангът, разбира се, ще се върне пак върху икономиката.

Заради кризата - загуба на работа, намаляващо заплащане (ще допълня - и заради инфлацията, която през март достигна 5.2% на годишна база), домакинствата в България се отказват от разходи за образование и здравеопазване. Между 35 и 40% от най-бедните домакинства се лишават от необходими лекарства. 7% от всички българи свиват разходите за образование.

Това е работната сила, с която българската икономика ще трябва да постига ускорен растеж през следващите години.

Проблемите не спират дотук - нашето българско общество става все по-поляризирано заради кризата. Пропастта между богати и бедни се разширява в последната година. Това е, така да се каже, български феномен, защото за развитите икономики по време на кризи е типична, включително след Голямата депресия и Голямата рецесия, тенденция към изравняване на доходите.

За да измерят разликата в доходите на едно общество, икономистите боравят с коефициента на Джини. Стойностите му варират от 0 до 1: нулата означава пълно равенство, когато всички в обществото имат равни доходи. Единицата е пълно неравенство, когато един човек притежава всичко. Разбира се, в нито едно общество не се срещат подобни крайности.

Коефициентът на Джини за България според изследването е 0.35 през февруари. Това е една от най-високите стойности за Европейския съюз. Европейската статистическа служба в края на 2010 г. изчисли средния Джини коефициент за ЕС под 0.31, толкова е и за еврозоната. Само в Румъния, Португалия, Латвия и Литва има по-високо неравенство на доходите от България. Впрочем последните данни показват, че изглежда сме изпреварили румънците.

Във връзка с неравенството на доходите е важно да се знаят две неща: първо, неравенството на доходите в България е по-високо по сравнение с Великобритания. Изпреварихме ги най-сетне! - ще каже някой.

Второ, сред бившите соц страни се наблюдават две ясни групи по отношение на разпределението на доходите: изброените „ударници" на неравенството - и групата на Словения, Унгария, Словакия и Чехия, които показват много по-добри икономически резултати от нас, но са с най-равни доходи в ЕС. Тоест преходът у нас можеше да се осъществи по друг начин и резултатите от това щяха да са по-добри за обществото.

Пропастта между бедни и богати определя, че в обществото като цяло липсва социалната спойка, позволяваща му да се активизира по важни въпроси. Пък то и едни богати ... Средният доход на домакинство в категорията на 20% най-богати българи според изследването на „Отворено общество" е 769 лв. Специално за София, живот на домакинство с подобна сума почти гарантира мизерия.

Какво може да се направи?

Разбира се, рисковете за обществото, които произтичат от бедността, са много по-сериозни от тези няколко щрихи, които нахвърлях по-горе. През 2006 г. в една своя студия приложих наченки на диференциално смятане към няколко макроикономически категории. Математиката доведе до две заключения, които мисля заслужават внимание:

Първо, богатството на обществото се измерва не в пари и стоки, а в помощ, оказвана на най-слабите членове. „Съвкупността от мероприятия, насочени към преодоляване на мизерията, определят ценността на реалния продукт" - писах тогава.

Второ, прогнозирах крах за българското общество, тъй като заради мизерията е налице непрестанен износ на интелект от България. Обществото е принудено по естествен път да произвежда интелект на всяка пределна цена - а интелектът не спира да изтича. Това подкопава основата на социалната пирамида и в крайна сметка институциите на обществото няма да издържат, ако тази форсирана тенденция се запази твърде дълго. Обществото ни ще се прекатури.

Хм ... Впрочем писано е в Евангелието, бедни винаги ще има сред нас. Дори най-човеколюбивите икономисти признават, че бедността никога няма да бъде изцяло изкоренена от Земята - просто защото има хора, които предпочитат да са бедни, или пък умственият и психическият им капацитет са под средните.

Но хората, които остават бедни и в благоденстващото общество, са няколко процента, а не половината нация, както е в България. Защото никой не гледа сериозно на статистиките, че 395 лева - колкото е средният доход на втората най-богата петина в България според „Отворено общество" - осигуряват живот на „средна класа".

Нещата с бедността у нас наистина не са нормални, но какво може да се направи? Определено не е уместно държавата да се бори с бедността, като изсипва милиони върху пенсионерите и циганите. Понякога прекомерната милозливост пречи на осъществяването на важни промени. Трябва да се осигурява препитание, а не подаяния.

Но можем да бъдем сигурни, че ако действително го желаеха, хората във властта щяха вече да са облекчили положението на народа. Не искам да си хабя думите напразно и ще кажа само две неща.

Пътят към забогатяването на народа не минава през продължаващо умопомрачително повишаване на производителността на труда в частния сектор. А през нещо доста по-просто: вдигане на заплатите в държавния сектор. Ниските държавни заплати са сред основните причини за ниските заплати в частния сектор.

Уволнете няколко десетки хиляди отегчени чиновници. Това е болезнена, но необходима и даже неизбежна мярка. Наемайте на държавна работа старателни млади хора, давайте им поне 1200 лева стартова заплата - и ще видите как за година или две конкуренцията за квалифициран труд ще повиши общото ниво на заплащане у нас. Това е първото.

За да подобрите положението на останалите зад борда, насърчете фермерството. В България пустее земя - а има хора, които гладуват. Има и световен пазар на земеделска продукция. Само през януари България внесе храна за нето 47 млн. лева. Можехме да бъдем нетни износители.

Да, разбира се, има хиляди пречки, включително от Европейския съюз и от планетата Сириус. Това може би е по-трудно да се направи даже от пърженето на шарани по Никулден. Затова и казвам - „насърчете".

А то какво става?! Докато българите стремително обедняват, те все по-малко произвеждат за задоволяване на собствените си нужди. Според данни на НСИ, през 2001 г. домашното стопанство формира 15% от дохода на българина. През 2010 г. този дял е вече 2%. Този спад определено не се дължи на факта, че за изминалото десетилетие сме забогатели.